Грегъри Робъртс - Шантарам

Сюлейман даде заповед. Стомахът ми се сви и замръзна като твърдата и безчувствена земя под ботушите ми. Изправих се и прекрачих ръба на хребета. Поехме надолу по хълма. Денят беше великолепен — най-ясният ден от месеци насам. Спомних си как преди седмици мислех, че в Афганистан, в каменните килии на планините му, също както в затвора, няма изгреви и залези. Ала зората в онова утро беше най-прекрасната, която бях виждал някога. Когато стръмните склонове станаха по-полегати, забързахме крачка и заподтичвахме по последния розов сняг към синьо-зеленикавата изровена земя отвъд.

Първите взривове, които чухме, бяха твърде далеч от нас и не ме уплашиха. „Добре, започва се. Това е то…“ Думите избъбриха в мозъка, сякаш ги произнесе някой друг, сякаш някой друг, като треньор, ме подготвяше за края. После взривовете отекнаха по-близо — вражите минохвъргачки бяха намерили прицела си.

Огледах редицата ни и забелязах, че другите вече тичаха пред мен. Само Назир все още беше зад гърба ми. Опитах се да ускоря ход. Краката ми се бяха вдървили — виждах ги как мърдат, тичат, крачка след крачка, но не ги чувствах. Трябваше гигантски да напрегна волята си, за да ги овладея и да им заповядам да тичат по-бързо. Най-сетне, препъвайки се, успях да ускоря бяг.

Два снаряда гръмнаха съвсем близо до мен. Продължавах да тичам, очаквах болката, очаквах смъртоносната шега. Сърцето ми бумтеше в гърдите, студеният въздух излизаше с пъхтене и сумтене от дробовете. Не виждах вражите позиции. Обхватът на снаряда е много повече от километър, но знаех, че трябваше да са по-близо. И тогава тун-тун-тун-тун — проехтяха първите изстрели от АК-47: Наши и техни. Знаех, че са близо. Достатъчно близо, за да ни убият или ние да ги убием.

Погледът ми тичаше по изровената земя и търсеше дупки и камъни, опитваше се да намери най-безопасния път. Един мъж вляво от мен падна. Беше Джалалаад. Той тичаше до Назир, на по-малко от сто метра от мен. Един снаряд избухна право пред него и разкъса младото му тяло на късове. Отново забих поглед в земята. Прескачах скали и камъни, препъвах се, но не падах. Видях Сюлейман на петдесет метра пред мен да стиска гърлото си, а после залитна напред и пробяга няколко крачки, превит на две, сякаш търсеше нещо по земята. Тялото му се сгърчи, свлече се върху лицето си и рухна странично. Лицето и гърлото му бяха кървави, разкъсани, раздрани. Опитах се да го заобиколя, но земята беше неравна и обсипана с камъни и се наложи да го прескоча.

Забелязах първите огнени проблясъци на вражеските калашници. Бяха далече, поне на двеста метра, много по-далече, отколкото предполагах. Един трасиращ куршум изсвистя покрай мен, само на крачка отляво. Нямаше да се справим. Не можехме. Те бяха много — стреляха с малко автомати, но имаха достатъчно време да се прицелят и да ни застрелят. Щяха да ни избият. И тогава яростна вихрушка от взривове затрещя сред вражеските позиции. „Идиоти! Гръмнаха собствените си снаряди!“ — помислих си и изстрели като фойерверки разтресоха света едновременно от всички посоки. Назир вдигна автомата си и започна да стреля тичешком, видях Махмуд Мелбааф да стреля пред мен, вдясно, където преди беше Сюлейман. Вдигнах автомата и натиснах спусъка.

Някъде много наблизо се разнесе смразяващ кръвта писък. Внезапно разбрах, че крещя аз, но не можех да млъкна. Гледах мъжете, прекрасните храбри мъже до мен, как тичат към дулата на автоматите, и Боже, прости, че си го помислих, и Боже, прости, че го казах, но те бяха величествени, величествени, ако величието е дивен и буен възторг. Такава би била любовта, ако любовта беше грях. Такава би била музиката, ако музиката можеше да убива. И с всяка крачка в моя бяг аз изкатервах стена на затвор.

И после, в света — внезапно притихнал като дълбоко море — краката ми замряха, а гореща, песъчлива, мръсна, взривена земя задръсти очите и устата ми. Нещо ме беше улучило в краката. Нещо твърдо, нажежено и нетърпимо остро бе уцелило краката ми. Залитнах напред, сякаш бягах в тъмното, и се стоварих върху един повален дънер. Минометен изстрел. Металните парчета. Оглушителната тишина на шока. Горящата кожа. Ослепителната пръст. Задушаващата борба да си поемеш дъх. Някаква миризма изпълни черепа ми. Миризмата на собствената ми смърт… Мирише на кръв и на морска вода, и на влажна пръст, и на пепел от изгорели дърва, когато усетиш миризмата на своята смърт, точно преди да издъхнеш… А после се ударих в земята толкова силно, че я пробих и пропаднах в дълбок мрак без сънища. Пропадах цяла вечност. И нямаше светлина, нямаше светлина.