Грегъри Робъртс - Шантарам

Двамата мъже му помогнаха да стане. Дясното му бедро беше превързано с бинт. Облегнат на раменете им, той изкуцука навън, на слънце. Другите ми помогнаха да се изправя. Опитах се да ходя, но ранените ми пищяли отказваха да ми се подчиняват. Едвам ситнех, тътрейки крака. След няколко секунди срамно немощно тътрене, мъжете направиха „столче“ с ръце и без усилия ме бутнаха върху него.

През следващите шест седмици се възстановявахме така: оставахме някъде няколко дни, може би седмица, а после ни местеха в нова палатка, бордей или тайна квартира. Пакистанските тайни служби НСИ проявяваха злонамерен интерес към всеки чужденец, влязъл в Афганистан по време на войната без тяхно позволение. Проблемът на Махмуд Мелбааф — наш опекун през тези уязвими седмици, беше очарованието, което таеше нашата история сред бежанците и изгнаниците, които ни приютяваха. Аз боядисах русата си коса тъмна и почти не свалях слънчевите си очила. Но независимо колко предпазливи и потайни бяхме в бордеите и лагерите, където отсядахме, винаги имаше някой, който знаеше кой съм. Изкушението да говорят за американския контрабандист на оръжие, ранен в бой, воювайки на страната на муджахидините, беше неустоимо. Подобни разговори бяха достатъчни, за да събудят любопитството на всеки агент от всяко разузнаване. Ако тайната полиция ме откриеше, щяха да разберат, че американецът всъщност е избягал австралийски затворник. За някои това щеше да означава повишения, а за изтезателите, които щяха да се заемат с мен, преди да ме предадат на австралийските власти — особена тръпка. Ето защо се местехме често и бързо и не разговаряхме с никого, освен с неколцината, на които поверявахме ранения си живот.

Малко по малко подробностите изплуваха: по-пълна история на битката, в която влязохме, и на последвалото спасение. Руските и афганските войници, обкръжили ни в планината, бяха част от рота. Единствената цел на операцията им в планините Шар-и-Сафа била да хванат и убият Хабиб Абдур Рахман. За залавянето му е обявена голяма награда, но страхът и ужасът, насадени в съзнанието им заради неговите зверства, накарала издирвачите да възприемат преследването му много — по-лично. Те били дотолкова хипнотизирани от дивашката му омраза и толкова вманиачени да го заловят, че не успели да забележат прикритото настъпление на силите на Ахмад Шах Масуд. Когато се устремихме към свободата, осланяйки се на получените от Хабиб сведения, че повечето руснаци и афганци са заети с поставянето на мини и други капани от другата страна на планината, стреснатите постови в безлюдния вражески лагер открили огън. Може би са помислили, че самият Хабиб идва, защото стреляли като обезумели, съвсем напосоки. Това предхождало атаката, планирана от муджахидините на Масуд, които сигурно са помислили стрелбата за изпреварващ удар на руснаците. Експлозиите, които виждах и чувах, докато тичах към врага — изгърмели са собствените си снаряди, идиоти с идиоти! — всъщност бяха преки удари на минохвъргачките на Масуд по руските позиции. Далекобойните снаряди, разкъсали нашата редица, се оказаха злополучни — приятелски огън, както се казва.

Мигове, които наум нарекох величествени , докато тичах към стрелящите дула; тези глупаво погубени животи, този приятелски огън. В това нямаше величие. И никога няма. Има само храброст и страх, и обич. А войната ги убива всичките — едно по едно. Величието принадлежи на Бога, разбира се — тази дума всъщност значи точно това. А не можеш да служиш на Бог с пушка.

След като сме паднали, бойците на Масуд преследвали побягналия враг чак до планините и се сблъскали със завърналата се рота сапьори. Битката, която последвала, било същинско клане. Нито един войник от войсковата част, изпратена да хване и убие Хабиб Абдур Рахман, не оцелял. На него, безумеца, това щеше да му хареса, ако беше доживял да го чуе. Знам точно как щеше да се ухили, как голямата му уста щеше да зейне беззвучно, а обезумелите му от скръб очи да изскочат, набъбнали от омраза.

През целия този студен ден и вечерта ние с Назир сме останали на бойното поле. Докато сме треперели в бързо падналите сенки по залез, муджахидините и оцелелите от собствения ни отряд се върнали от битката и ни намерили. Махмуд и Ала-уд-Дин донесли мъртвите — Сюлейман и Джалалаада от пустинната планина.

Бойците на Масуд се обединили с независими бойци от Ачакзай, за да завземат Чаманското шосе от прохода чак до руския отбранителен периметър на обсадения Кандахар, на по-малко от петдесет километра от града. Евакуацията до Чаман и преминаването през прохода в Пакистан минало бързо и без злополуки. Пътували сме в камион заедно с мъртвите ни приятели и сме стигнали граничния пункт за часове — пътят, отнел ни цял месец през планините с конете на Кадер.