Грегъри Робъртс - Шантарам

Големият скръсти ръце, напъвайки шевовете на кафеникавата си риза и те изпращяха.

— Идеята не ми се струва особено добра — смънках с принудена усмивка.

— Добра е, добра е! — настоя Прабакер. — Тук не пускат туристи, нито на някой друг пазар за хора, но аз му каза, че ти не си от тия туристите. Казах му, че си научил езика Марати. Той не ми вярва. Това ни е само проблемът. Той не вярва, че някой чужденец може да говори на марати. Затова трябва да поговориш малко на него на марати. Ще видиш. Ще ни пусне вътре.

— Но аз знам само двайсетина думи на марати, Прабу.

— Няма проблем двайсетина думи, баба. Само почни началото. Ще видиш. Кажи му ти как се казваш.

— Как се казвам?

— Да, както съм научил тебе. Не на хинди, а на марати. Хайде, само започни…

— А-а… маза нао Лин ахей — избърборих неуверено. Името ми е Лин.

— Бааприи! — ахна грамадният и опули очи от непресторена изненада. Боже Господи!

Окуражен, пробвах още няколко от фразите, които Прабакер ме беше научил през изминалите седмици.

— Маза деш Нова Зеландия ахей. Ата ме Колабата рахела ахей. — Моята страна е Нова Зеландия. Сега живея в „Колаба“.

— Кай гарам мадачуд! 9 9 Фразата буквално означава „Ама че яко копеле!“ Използва се толкова често и изобретателно в разговор, че свободно може да се преведе като „Ега ти пича!“ — ревна той и се усмихна за пръв път.

Великанът ме тупна по рамото и го стисна свирепо, но дружелюбно.

Изредих всички фрази, които знаех на марати, като започнах с първите думи, които бях помолил Прабакер да ме научи — Много обичам вашата страна — и завърших с молба, която често бях принуден да отправям в ресторантите и която сигурно прозвуча забележително не на място в малкото дворче:

— Моля, изключете вентилатора, докато си изям супата.

— Достатъчно, баба — изгъргори Прабакер, ухилен до уши. Щом млъкнах, здравенякът заговори бързо и разпалено. Прабакер ми превеждаше, като кимаше и жестикулираше изразително с ръце.

— Той каза, че той бомбайски полицай и негово име Винод.

— Той е ченге?

— О, да, Лин, полицейско ченге е той.

— Ченгетата ли въртят тоя пазар?

— О, не, това само почасова работа. Той казва, че много, много се радва да се запознае с теб…

— Казва, че си първият гора, когото среща, който говори марати…

— Казва, че някои чужденци говорят хинди, но никой чужденец не може да говори марати…

— Казва, че марати е неговият език. Негово родно място Пун…

— Казва, че много чист марати говорят в Пун и ти трябва отидеш там да го чуеш…

— Казва, че изключително щастлив! Ти на него като син…

— Казва, че трябва дойдеш у тях и ядеш ядене и запознаеш със семейството…

— Казва, че струва сто рупии.

— Кое?

— Бакшишът, Лин. Да влезем вътре. Сто рупии е той. Плати му сега.

— О, разбира се.

Извадих няколко банкноти от джоба си, отброих сто рупии и му ги дадох. Има един особен ловък трик с ръката, характерен за полицаите — фокус, с който припипват и скриват банкнотите в дланта толкова сръчно, че и опитен закоравял джебчия би им завидял. Здравенякът прибра парите с ръкостискане с две ръце, приплъзна длан по гърдите си, все едно изтръскваше трохи, след като си е изял сандвича, а после се почеса по носа с отработена невинност. Парите бяха изчезнали. Той посочи тесния коридор. Можехме да влезем.

След два остри завоя, на десетина крачки от вратата и ярко осветената шахта зад нея влязохме в нещо като двор. Неколцина мъже седяха на грубо сковани дървени пейки, други стояха по двама, по трима и разговаряха. Бяха араби, облечени в свободни памучни роби и кафии. Едно индийче щъкаше между тях и поднасяше черен чай във високи чаши. Някои от мъжете намръщено ни огледаха. Когато Прабакер се усмихна широко и махна за поздрав, те се извърнаха и отново се задълбочиха в разговора си. От време на време някой от тях вдигаше очи, за да огледа групичката деца, насядали на дълга дървена пейка под дрипава брезентова тента.

След ослепителната светлина на входа дворът тъмнееше. Няколко грубо съшити парчета брезент затулваха почти изцяло небето. Кафяви и малиновочервени глухи стени ограждаха мястото. Няколкото прозореца, които виждах през дупките в брезентовия покрив, бяха заковани с дъски. Не беше истински двор — пространството, с приблизително квадратна форма, изглеждаше непланирано, някаква грешка, почти забравена архитектурна злополука сред пренаселения квартал. Застлано беше с плочки, събирани от кол и въже, някогашни подове на кухни и бани. Мъждивата светлина идваше от две голи крушки — чудновати плодове, увиснали на повехналите лозници на жиците.