Грегъри Робъртс - Шантарам

— Защо се случва така? Защо побесняват толкова?

— Това никой не го знае, Лин. — Прабакер вдигна рамене и малко ускори крачка.

— Чакай малко. — Спрях и го дръпнах за рамото. — Къде отиваме?

— Продължаваме обиколката, нали така?

— Мислех… че може би, ще искаш да я отложим днес.

— Да отлагаме защо ! Ние имаме днес да гледаме истински неща, Линбаба. Затова да вървим, на ?

— Ами ръката ти? Не искаш ли да я прегледат?

— Няма проблеми тия ръце, Лин. Накрая на обиколка ще пием уискита в едно ужасно място аз знам. Това ще бъде добро лекарство. Хайде да вървим, баба.

— Добре, щом така казваш. Но ние нали отивахме в другата посока?

— Ние пак отиваме в другата посока, баба — отвърна Прабакер малко припряно. — Но първо отиваме само насам . Ето там има телефон, на гарата. Трябва да се обадя на мой братовчед, той сега работи в ресторант „Слънце“, работи мияч на чинии. Той иска работа шофьор на такси за брат си Суреш и аз трябва да дам номер и име на шефа на шофьора сега, дето хората отнесли. Шефът му сега ще му трябва нов шофьор и трябва побързаме за такъв добър шанс, нали така?

Прабакер се обади. Секунди по-късно продължи по маршрута към мрачната страна на града без капка колебание, с друго такси, сякаш нищо не бе станало. Нито пък изобщо повдигна отново темата. Когато накрая споменах за случилото се, той вдигна рамене и равнодушно подхвърли, че сме извадили голям късмет и не сме пострадали сериозно. За него инцидентът беше като въргал в нощен клуб или сбиване между запалянковци на отборите — съперници на футболен мач — нещо най-обикновено, нищо забележително, стига ти да не си попаднал в центъра му.

За мен този внезапен, яростен, смущаващ бунт, гледката на таксиметровия шофьор, който отплаваше върху вълните от ръце, рамене и глави, бяха повратна точка. Те породиха у мен ново разбиране. Изведнъж осъзнах, че ако искам да остана там, в Бомбай — града, в който вече се бях влюбил, аз трябваше да се променя. Трябваше да навляза в живота му. Градът нямаше да ми позволи да бъда наблюдател, изолиран и безпристрастен. Ако исках да остана, трябваше да очаквам, че той скоро ще ме въвлече в реката на своя възторг и гняв. Разбрах, че рано или късно щеше да ми се наложи да сляза от тротоара в кървавата тълпа и да наредя и своето тяло в редицата.

И обиколката из тъмните места на града с Прабакер започна със семенцето на новото решение, родено в тези конвулсии, с тази поличба. След като продължихме, той ме заведе на пазар за роби, недалече от Донгри — вътрешен квартал, прочут със своите джамии, пазари и ресторанти, чиито специалитет бяха ястията от Муглай. Шосето премина в улици, улиците — в алеи, а когато и те станаха твърде тесни за таксито, слязохме и навлязохме пеша в люшкащото се гъмжило от хора. Колкото по-навътре прониквахме в алеите на Катилин, толкова повече губехме деня, — годината и дори века, в който живеехме. Автомобилите, а после и мотопедите изчезнаха, въздухът стана по-чист и по-свеж, наситен с аромати на подправки и парфюми, изтласквани на другите места от миризмата на дизелови и бензинови пари. Шумът на колите утихна и бе заместен от звука на улицата: един клас ученици декламираше стихове от Корана в малко дворче; бръмченето и стърженето на камък върху камък, докато жените мелеха подправки пред входовете; жалният оптимизъм във виковете на точилари, тупачи на дюшеци, техници, поправячи на печки и други улични занаятчии. Навсякъде се чуваха хорски звуци, изсвирени от гласове и ръце.

На един завой из лабиринта от алеи подминахме дълъг метален парапет, на който бяха подпрени велосипеди. Оттам нататък дори и тези прости машини изчезнаха. Стоките бяха пренасяни от носачи с огромни вързопи върху главите. Едно бреме, обичайно тегнещо върху всички — смазващият натиск на бомбайското слънце — се вдигна от гърба ни; алеите бяха тъмни, хладни, незасенчени. Въпреки че сградите бяха на три, най-много на четири етажа, се накланяха над лъкатушните улички и от небето се виждаше само тънка, сякаш изрисувана с четка бледосиня линия.

Самите сгради бяха стари съборетини. Каменни фасади, великолепни и внушителни някога, днес зацапани и неугледно закърпени се рушаха. Тук-там стърчаха балкончета — толкова наблизо едно срещу друго, че съседите можеха да си подават разни неща през тях. Мярвах вътре в къщите неизмазани стени и свличащи се стълбища. Много прозорци в сутерените бяха отворени и разкриваха импровизирани дюкяни, в които продаваха бонбони, цигари, бакалски стоки, зеленчуци и домашни потреби. Личеше си, че водопроводът е примитивен — ако изобщо го имаше. Минахме покрай няколко места, където жените с глинени или метални ведра наливаха вода от един-единствен външен кран. А над сградите като метални паяжини се преплитаха в сложен ажур електрически кабели и жици — сякаш дори и този символ и енергоизточник на съвременната епоха с нейната мощ не бе нищо повече от крехка и нетрайна мрежа, която с един груб жест можеше да бъде пометена.