Грегъри Робъртс - Шантарам

Точно тогава няколко души донесоха една жена в малкото открито пространство около мъжа и я настаниха върху постланото на земята парче плат. Завикаха към тълпата и само след малко се появи двуколка, бутана от гологръди мъже само по потници и къси лунги 8 8 Традиционна подобна на пола мъжка азиатска дреха. — Б.пр. . Вдигнаха жената и я положиха на двуколката, надиплиха червеното и сари и го увиха около краката й. Вероятно тя беше съпругата на мъжа — нямаше как да съм сигурен — но изведнъж неговата ярост премина в истерия. Той я сграбчи за раменете и я разтърси. Задърпа я за косата. Заръкомаха пред тълпата с пресилени театрални жестове — разтваряше широко ръце и удряше омазаното си с кръв лице. Жестовете му бяха пантомима, преувеличени преструвки от неми филми — не мога да се въздържа да ги окачествя като абсурдни и смешни. Но раните на хората бяха истински, както и тътенът на заплахите, който се надигаше сред все по-увеличаващата се тълпа.

Когато откараха жената в полусъзнание със скромната двуколка, мъжът се хвърли към вратата на таксито и рязко я отвори. Тълпата реагира като един. Извлякоха замаяния ранен шофьор от колата само за миг и го тръшнаха на капака. Той вдигна ръце в немощна молба, но десетина, двайсет, петдесет ръце го заудряха и задърпаха. Ударите се сипеха по лицето, гърдите, корема и слабините му. Нокти го дращеха и деряха, разпориха устата му от едната страна почти до ухото и разкъсаха ризата му на парцали.

Случи се за секунди. Докато наблюдавах как го пребиват, помислих, че всичко се развива твърде бързо, че ми се вие свят и няма време да реагирам. Онова, което наричаме страхливост, често е само друго име на изненадата, а храбростта рядко е нещо повече от обикновена подготвеност. Може би, ако това се беше случило в Австралия, щях да направя нещо повече, щях да предприема нещо — каквото и да е. Това не е твоята страна — казах си, докато наблюдавах пребиването. — Не е твоята култура…

Но ми хрумна и друга мисъл, мрачна и тайна, и пределно ясна: че този човек беше идиот, войнствен идиот, който обижда и чиято безразсъдна глупост бе подложила на риск живота на Прабакер и моя собствен. Остра злоба прониза сърцето ми, когато тълпата му се нахвърли, и поне една мъничка частица от тяхното отмъщение — един удар, един крясък, едно блъскане — беше и моя. Безпомощен, малодушен, засрамен, аз не предприех нищо.

— Трябва да направим нещо… — казах неубедително.

— Достатъчно хора правят, баба — отвърна Прабакер.

— Не, искам да кажа, че трябва да… не можем ли някак да му помогнем?

— Няма помощ за тоя — въздъхна той. — Виж го сега, Лин. Катастрофите много лоша работа в Бомбай. По-добре се махни от тая кола или такси, или в каквото се возиш, много, много бързо. Хора не търпи такивата работи. Виж, за оня вече е твърде късно.

Боят беше кратък, ала дивашки. Кръвта течеше от многобройните рани по лицето и голото тяло на мъжа. По сигнал, дочут някак сред воя и писъците, тълпата го вдигна и го понесе над главите си. Краката му бяха събрани един до друг, изправени, стиснати от десетина ръце. Те се бяха вкопчили и в ръцете му, изпънати под прав ъгъл спрямо тялото. Главата му се кандилкаше назад, меката мокра кожа на бузите му висеше. Очите му бяха отворени, будни и се взираха назад отдолу нагоре: черни очи, замъглени от страх и дебилна надежда. Движението от другата страна на улицата спря, за да направи път на хората, и мъжът бавно изчезна, разпнат на кръст върху ръцете и раменете на тълпата.

— Хайде, Лин, да вървим. Добре ли си?

— Нищо ми няма — смънках и се принудих да затътря крака покрай него. Самоувереността ми се беше стопила и се бе стекла от мускулите и костите в коленете ми. Краката ми бяха като натъпкани с олово, всяка крачка ми струваше усилие на волята. Не насилието ме беше потресло. В затвора бях виждал и по-лошо, и то по много по-дребен повод. Не, бях потресен от внезапното спукване на балона на собственото ми задоволство. Седмиците, прекарани в града, който си мислех, че съм започнал да опознавам — Бомбай на храмовете, пазарите, ресторантите и новите приятели — бяха изпепелени от пожара на този обществен гняв.

— Какво ще правят с него?

— Ще го закарат в полицията, мисля. Зад пазара „Крофорд“ там полицейски участък за този квартал. Може има късмета — може би ще стигне жив. Може би не. Той има много щастлива карма, този.

— Виждал ли си такова нещо и преди?

— О, много пъти, Линбаба. Понякога аз карам таксито на мой братовчед Санту. Виждал страшно много ядосано общество. Затова аз толкова се плашел заради вас и заради мене си също.