Грегъри Робъртс - Шантарам

Не можех да разбера дали говори за себе си, или насочва думите към мен. Но и в двата случая те бяха остри и не исках да ги чувам.

— Ами Кавита? Тя как се вписва?

— Кавита е страхотна! Тя работи на свободна практика, нали разбираш, писателка на свободна практика. Иска да стане журналист и според мен ще успее. Дано успее. Тя е умна, честна и куражлийка. А е и красива. Разкошно момиче е, не мислиш ли?

— Да — съгласих се, припомняйки си очите с цвят на мед, пълните, добре очертани устни и дългите изразителни пръсти. — Хубаво момиче е. Но всички те изглеждат добре според мен. Дори и в Дидие, с неговия мърляв вид, има нещичко от лорд Байрон. Лети е красавица. Очите й вечно се смеят — нейните очи са наистина леденосини , нали? Ула прилича на кукличка с тези големи очи и пухкави устни на кръглото личице. Но това е лице на кукла хубавица. Маурицио е красив като модел от списание, Модена също е красив, но по друг начин, прилича на тореадор. А ти си… ти си най-красивата жена, която някога очите ми са виждали.

Ето, казах го. И дори изпаднал в шок от това, че съм изговорил тази мисъл на глас, се чудех дали тя е разбрала, дали е проумяла моите думи за тяхната красота и за нейната и дали е открила нещастието, което ги е вдъхновило: нещастието, което чувства един грозник във всяка осъзната минута на влюбеност.

Тя се разсмя — добродушен, дълбок смях с цяло гърло, хвана ме импулсивно за лакътя и ме задърпа по пътеката. И тогава, сякаш привлечен от нейния смях, от сенките се разнесоха трясъци и един просяк, покачен на малка дървена платформа с колела от сачмени лагери, се изтъркаля на тротоара от отсрещната страна на улицата. Избута се с ръце до центъра на опустялото платно и спря с драматичен пирует. Жалките му мършави крака, подобни на крачката на богомолка, бяха сгънати и пъхнати под него на платформата — дъска, не по-голяма от сгънат вестник. Беше облечен в момчешка ученическа униформа — шорти с цвят каки и синкава риза. Въпреки че беше мъж на двайсет и нещо, дрехите му бяха големи.

Карла му подвикна по име и спряхме насреща му. Те заговориха на хинди. Аз се взирах през десетте метра, които ни деляха, запленен от неговите ръце. Бяха огромни, от става до става откъм опаката страна бяха широки колкото лицето му. На светлината на уличната лампа виждах, че пръстите и дланите му са покрити с мазоли като лапите на мечка.

— Лека нощ! — извика той на английски след минута, вдигна ръка, първо към челото, а после към сърцето в изящен жест на ненадмината галантност и с още един бавен пирует потегли отново по пътя, като набираше скорост надолу по полегатия склон към Портата-паметник.

Гледахме го, докато не изчезна от погледа ни, а после Карла ме задърпа за ръката и отново ме поведе по пътеката. Оставих се да ме води. Оставих се да ме увлекат тихите молби на вълните и руладите на гласа й, и черното небе, и още по-черната нощ на косата й; мирисът на заспалата улица — на море, на дървета и на камък, й ароматът на парфюм по топлата й кожа. Оставих се да бъда въвлечен в живота й и в живота на града. Изпратих я до вкъщи. Пожелах й лека нощ. И си пеех тихо, докато се прибирах в хотела по притихналата сбирщина от улици.

— Значи ми казваш, че най-сетне стигаме до истинските неща.

— Истински напълно, баба — увери ме Прабакер. — И неща ще има много. Сега ще го видиш наистинския град. Обикновено никога не водя туристи по тези места. Тях не им харесва и аз на мен не ми харесва, че на тях не им харесва. Или пък понякога им твърде харесва по тези места и това аз ми харесва още по-малко, нали така? Трябва да има добър ум да харесва тия работи и трябва да има добро сърце да не харесва твърде. Като тебе, Линбаба. Ти си мой добър приятел. Знаех го много добре още от първия ден, когато пиехме уиски в твоя стая. Сега мой Бомбай, с твой добър ум и твоето доброто сърце, всичкия ще го видиш.

Пътувахме с такси по булевард „Махатма Ганди“ покрай фонтан „Флора“ към гара Виктория. Беше един час преди пладне и вълните на уличното движение в този каменен каньон преливаха от многобройни бегачи, бутащи каруци с тифин. Те събираха от домовете и апартаментите храна за обяд в тенекиени цилиндрични кутии, наречени джалпаан или тифин, и бутаха огромните подноси на дълги каруци, по шест или повече души. През хеви метъл трафика от автобуси, камиони, мотопеди и леки коли бегачите доставяха храната по офиси и канцеларии навсякъде из града. Никой, освен мъжете и жените, които управляваха тази служба, не знаеше как точно го правят — как полуграмотни хора са разработили смущаващо сложна система от символи, цветове и ключови номера, за да бележат и разпознават кутиите; как ден след ден стотици хиляди от тези еднакви контейнери минаваха през града на дървени колела, омазани с пот, и всеки път стигаха точно, до онзи мъж или онази жена сред милионите, и как това се постигаше на цена, която се измерваше в центове, а не в долари. Магията, трикът, който свързваше обичайното с невъзможното, беше невидимата река, протичаща по всяка улица и във всяко туптящо сърце в Бомбай през онези години. Нищо — от пощенските услуги до молбите на просяците — не се получаваше без нейна намеса.