Грегъри Робъртс - Шантарам

— Кой номер този автобус, Линбаба? Бързо го кажи.

— Секунда. — Надникнах през полуотворения прозорец и се опитах да разчета изписаните със завъртулки цифри върху предницата на двуетажния автобус, спрял насреща. — Сто и четири е, нали?

— Много, много хубаво! Много хубаво научил хинди числа. Сега няма проблем за теб да разчете номера на автобус, на влак, на меню, на купуване на дрога и други хубави работи. Кажи ми сега какво е алу палак ?

— Алу палак е картофи със спанак.

— Хубаво. И е хубаво ядене — не казал! Аз го обичам да го ям алу палак . Какво е пул гоби и бинди ?

— Това е… а, да, карфиол и… и бамя.

— Правилно. И също пак хубаво ядене, ти пак не казал! Какво е баинган масала ?

— Това е, ъъ, патладжан с подправки.

— Пак правилно! Какво, не ти е вкусно да ядеш баинган?

— Да, да, добре! И баинган е хубаво ядене!

— Аз не го обичам баинган толкова много — ухили се той и набърчи късия си нос. — Кажи ми на какво аз казвам чера , мунх и дил ?

— Чакай, не ми казвай… лице, уста и сърце. Правилно ли е?

— Много правилно, няма проблеми. Гледах го как ти толкова хубаво ядеш яденетата с ръце, хубаво както индийците. И как се учиш да питаш за нещата — колко струва това, колко струва онова, дай ми две чаши чай, искам още хашиш — и говориш само на хинди на хората. Аз видял всичко това. Ти си най-добър мой ученик, Линбаба. И аз съм твой най-добър учител, нали така?

— Така е, Прабу — разсмях се. — Хей! Пази се!

Викът ми стресна шофьора и той зави тъкмо навреме, за да избегне волската двуколка, която се опитваше да завие пред нас. Шофьорът — тъмнокож здравеняк с щръкнали мустачки — сякаш се възмути, че така безочливо искахме да спасим живота си. Когато взехме таксито, той нагласи огледалото си така, че да не вижда в него нищо друго, освен лицето ми. След като се разминахме на косъм с двуколката, той ме изгледа кръвнишки и изръмжа някакви обиди на хинди. Караше, все едно бягахме от някого, връткаше ту наляво, ту надясно, за да изпревари по-бавните коли. Имаше някаква сърдита, хулиганска войнственост в отношението му към всички останали на пътя. Връхлиташе на сантиметри от всяка по-бавна кола по трасето, натискаше клаксона и само дето не я избутваше от платното. Ако бавната кола отбиеше малко наляво, за да го пропусне, нашият шофьор спираше до нея и започваше да крещи обиди. Щом забележеше някоя друга по-бавна кола пред нас, той настъпваше газта и повтаряше процедурата. От време на време отваряше вратата, навеждаше се навън, за да изплюе сок от паки и откъсваше поглед от движението за няколко продължителни секунди, а ние продължавахме да се носим с раздрънканото такси по платното.

— Тоя е ненормален! — измърморих на Прабакер.

— Шофиране не добро — отвърна Прабакер, стиснал с две ръце облегалката на шофьорската седалка. — Но трябва да призная, плюене и обиди първа класа!

— За Бога, кажи му да спре! — креснах, когато таксито ускори ход и се запромъква още по-бързо наляво и надясно през прииждащите коли. — Тоя ще ни убие!

— Банд каро! — извика Прабакер. — Спри!

И добави и злостна псувня за всеки случай, но шофьорът само се вбеси още повече. Колата се носеше с мръсна газ, а той се извърна да изръмжи. Устата му зееше с оголените зъби. Ярост бушуваше в черното на опулените му очи.

— Арей! — писна Прабакер и посочи встрани от шофьора.

Беше късно. Мъжът бързо се извърна. Ръцете му на волана се вцепениха и той наби спирачки. Последва пауза — една секунда… две секунди, три секунди. Чух го как със свистене всмука въздух дълбоко в гърлото си — мляскащ звук, подобен на онзи, когато вдигаш плосък камък от влажна глина на речен бряг. После бумтене и трясък — врязахме се в колата, спряла пред нас, за да завие. Изхвърчахме напред, забихме се в седалката и чухме още два удара — две коли се бяха блъснали в нас.

Счупени стъкла и парченца хром затракаха по платното като рехави металически аплодисменти във внезапно възцарилата се тишина. В суматохата главата ми се удари във вратата. Усетих, че от раната над окото ми тече кръв, но иначе бях добре. Когато с гърчене се надигнах от пода и се наместих отново на задната седалка, усетих докосването на Прабакер.

— Нищо счупено ти няма, Лин? Добре си?

— Добре съм, добре съм.

— Сигурен ли си? Всичко не е счупено?

— Боже, Прабу, не ми пука колко добре плюе тоя! — изсмях се нервно аз и се отпуснах облекчено. — Няма да получи бакшиш. Ти добре ли си?