Грегъри Робъртс - Шантарам

— И ти го помниш? Значи сигурно е най-добре да ти кажа. Биариц… Как да ти обясня… Мисля, че е заради океана. Атлантическият океан. Обичам Биариц през зимата, когато туристите ги няма, а морето е толкова страшно, че вкаменява хората. Виждаш ги как стоят по пустите плажове и гледат морето — статуи, разпръснати по брега между скалите, смразени от ужаса, който им внушава океанът. Той не е като другите океани — не е като топлия Тихи океан или като Индийския. Атлантика през зимата наистина не прощава и е безжалостно жесток. Чувстваш го как те зове. Знаеш, че иска да те повлече и да те придърпа в дълбините. Толкова е красив, че първия път, когато наистина го видях, избухнах в сълзи. И исках да потъна в него. Исках да се оставя да ме повлече под огромните сърдити вълни. Много е страшно. Но хората в Биариц са най-разбраните и дружелюбни хора в цяла Европа според мен. Нищо не може да ги накара да изпушат. Нищо не е прекалено. Много е странно — на повечето ваканционни места хората са сърдити, а морето е спокойно. В Биариц е точно обратното.

— Мислиш ли, че ще се върнеш там някой ден — искам да кажа, — за постоянно?

— Не — бързо отвърна тя. — Ако някога си тръгна оттук завинаги, това ще значи да се завърна в Щатите. Там израснах, след като родителите ми починаха. И бих искала да се върна някой ден там. Мисля, че това е мястото, което най-много обичам. В Америка и у американците има една такава увереност, такова чистосърдечие и такава… храброст . Не се чувствам американка, или поне така си мисля, но с тях ми е уютно , ако ме разбираш — повече, отколкото, с който и да е друг народ.

— Разкажи ми за другите — помолих аз. Искаше ми се да не спира да говори.

— Другите ли? — намръщи се тя изведнъж.

— Тайфата от „При Леополд“. Дидие й останалите. Като за начало ми разкажи за Летиша. Откъде я познаваш?

Тя се успокои и пусна очите си да скитат из сенките от отсрещната страна на улицата. Все така замислена, вдигна поглед към нощното небе. Синкаво бялата светлина на уличната лампа се разтопи и потече по нейните устни и в кълбата на огромните й очи.

— Лети живя в Гоа известно време — започна тя, а в гласа й трептеше обич. — Дошла в Индия заради обичайната смесица от купон и духовни висини. Намерила купона и му се изкефила, мисля. Лети обича купоните. Но с духовната страна на нещата нещо не случила. Връщала се в Лондон два пъти за една година, но после пак заминавала за Индия, за да опита за последно с душевността. Тя изпълнява мисия на душата. Говори грубиянски, но е много духовно момиче. Всъщност, мисля, че е най-духовната сред нас.

— От какво живее? Не искам да нахалствам, но както съм казвал и преди, просто искам да науча как хората тук си изкарват прехраната. Как се оправят чужденците, искам да кажа.

— Тя е специалист по скъпоценностите — камъни и бижута. Работи на комисионна за някои чуждестранни купувачи. Дидие й намери тази работа. Той има връзки навсякъде в Бомбай.

— Дидие? — усмихнах се, искрено изненадан. — Мислех, че те се мразят. Е, не точно се мразят , но… Смятах, че не могат да се понасят.

— О, те се дразнят един от друг, така си е. Но между тях има истинско приятелство. Ако нещо лошо се случи с единия, другият ще се съсипе.

— Ами Маурицио? — попитах, като се стараех да прозвучи колкото се може по-безпристрастно. Високият италианец беше твърде хубав, твърде уверен и аз му завиждах, защото забелязвах, че познава по-дълбоко Карла. А и за дружбата му с нея. — Неговата история каква е?

— Неговата история ли? Не му зная историята — намръщи се тя отново. — Родителите му починали и му оставили много пари. Той ги похарчил и развил нещо като дарба за харчене за пари.

— На чужди пари? — попитах. Може би си пролича колко много искам това да е вярно, защото тя ми отговори с въпрос.

— Знаеш ли приказката за скорпиона и жабата? Ами, жабата се съгласява да пренесе скорпиона през реката, защото той обещава да не я ужили…?

— Да. А после я ужилва по средата на реката. Потъващата жаба го пита защо, след като и двамата ще се удавят, а скорпионът отговаря, че той е скорпион и такава му е природата.

— Да — въздъхна тя и закима бавно, а бръчките напускаха една по една челото й. — Маурицио е такъв. И ако си наясно с това, той не ти създава никакви проблеми, защото просто не му предлагаш да го пренесеш през реката. Нали ме разбираш?

Бил съм в затвора. Много добре я разбирах. Кимнах и я попитах за Ула и Модена.

— Ула ми харесва — отвърна тя бързо и отново се усмихна едва-едва. — Тя е луда и на нея не може да се разчита, но изпитвам симпатия към нея. Била е богато момиче в Германия, но се заиграла с хероина и се закачила. Семейството й я прогонило и тя дошла в Индия. Беше с един кофти тип, германец, и той наркоман като нея, който я набута да работи на много гадно място. Ужасно място. Тя го обичаше и го правеше заради него. На всичко бе готова заради него. Някои жени са такива. Някои любови са такива. Повечето любови са такива, доколкото виждам. Сърцето ти заприличва на претъпкана спасителна лодка. Захвърляш гордостта си, за да я удържиш да не потъне, и самоуважението си, и своята независимост. И пак не е достатъчно. Спасителната лодка продължава да потъва и знаеш, че ще завлече и тебе на дъното. Виждала съм това да се случва на много момичета тук. Мисля, че точно заради това от любовта ми се повдига.