Грегъри Робъртс - Шантарам

След всеки завой тесните улички сякаш все повече ставаха част от друга епоха и колкото повече навлизахме в лабиринта, се изменяше и външността на хората. Виждах все по-малко и по-малко западни памучни фланелки и панталони, така често срещани навсякъде другаде из града, докато облечени с тях останаха само най-малките деца. Мъжете носеха пъстроцветни, разнообразни традиционни дрехи: дълги копринени ризи, които стигаха до коляното и се закопчаваха с перлени копчета от врата до кръста, едноцветни или раирани кафтани, наметала с качулки, които напомняха на монашеските, и безкрайни разновидности на шапчици — бели или обшити с мъниста, и тюрбани в жълто, червено и електриково синьо. Жените бяха целите отрупани в украшения, въпреки че кварталът беше бедняшки. Накитите им бяха евтини, но за сметка на това пък изключително пищни. Не по-малко забележими бяха татуираните кастови знаци по челата, бузите, ръцете и китките. Всяко босо женско стъпало бе украсено с гривни от сребърни звънчета и пиринчени пръстени.

Тези стотици хора се пременяваха за вкъщи, за себе си, не за разходки на обществени места. Сякаш тук се чувстваха на сигурно място — тук, където можеха да се обличат според традицията и да се показват. Улиците бяха чисти. Сградите бяха напукани и мръсни, в тесните улички се тълпяха кози, кокошки, кучета и човеци и всяко изпито лице носеше цвета и мършавостта на недоимъка, но улиците и хората бяха чисти, безупречно чисти.

Свърнахме в по-стари улички — толкова тесни, че двама души едва можеха да се разминат. Хората се дръпваха във входовете, изчакваха ни на прага да отминем и чак тогава продължаваха. Улиците бяха покрити с фалшиви тавани и опънати тенти и в тъмното се виждаше само на няколко метра напред и назад. Не изпусках от очи Прабакер от страх, че няма да мога да изляза оттук сам. Дребният гид често се обръщаше и ми посочваше някой разклатен камък от калдъръма или стъпало, или някаква преграда отгоре. Съсредоточен върху всички тези препятствия, загубих ориентация. Картата на града, която си бях съставил наум, започна да се върти, размаза се и изчезна. Не можех да се досетя накъде се намират нито морето, нито другите важни ориентири — фонтанът „Флора“, гара Виктория, пазарът „Крофорд“, покрай които минахме по пътя за насам. Почувствах се така надълбоко затънал в приливите и отливите на тесните улички, толкова притиснат от близостта на отворените врати и напарфюмираните тела, че сякаш се придвижвах вътре в сградите, вътре в самите домове, а не покрай тях.

Минахме покрай сергия, където мъж по памучен потник с петна от пот бъркаше някакво ястие в тенджера с цвъртящо олио. Сините пламъци на керосиновия котлон, трепкащи и самотни, бяха единственото му осветление. По лицето му трептяха чувства — болка и приглушен стоически гняв, какъвто предизвиква в очите монотонната и зле платена работа. Прабакер го подмина и навлезе в мрака отвъд. Когато приближих мъжа, той се обърна към мен и погледът му срещна моя.

За миг целият му осветен от синкавия пламък гняв нахлу с пълна сила към мен.

Когато дълги години след това афганските бунтовници, станали мои приятели, в една планина близо до обсадения Канхадар с часове говореха за индийски филми и за любимите си боливудски звезди, веднъж един от тях каза: „ Индийските актьори са най-великите в света, защото индийците знаят как да крещят с очи.“ Готвачът, който пържеше на тази затънтена уличка, ме погледна с крещящи очи и ме спря, все едно ме блъсна с ръка в гърдите. Не можех да помръдна. Собствените ми очи казваха: „Съжалявам, съжалявам, че трябва да вършиш тази работа, съжалявам, че твоят свят, твоят живот е толкова жежък и мрачен и никой не си спомня за него, съжалявам, че ти се натрапвам…“

Без да откъсва поглед от мен, той хвана тенджерата за дръжките. Докато сърцето ми отмери един, два тътнещи удара, ме обзе нелепата ужасяваща мисъл, че ще излее врялото олио в лицето ми. Страхът задърпа краката ми и аз поех, долепил длани до влажната каменна стена, за да се промъквам по-лесно. Две крачки по-нататък стъпалото ми попадна на пукнатина в калдъръма, спънах се и паднах, повличайки с мен още някого. Човекът беше възрастен, слаб и немощен. Напипах плетения кош на костите му през грубата туника. Строполихме се тежко до отворената врата на една къща и старецът си удари главата. Изправих се с мъка, но се подхлъзнах върху няколко нестабилни камъка. Опитах се да помогна на човека да стане, но приседналата на вратата старица ме плясна през ръцете — гонеше ме. Извиних се на английски, като се мъчех да се сетя как беше „извинете“ на хинди — Как беше? Прабакер ме научи… Муджако афсосхаин… Това е. — Произнесох го три-четири пъти. В мрачния притихнал коридор между сградите думите ми проехтяха като пиянска молитва в празна църква.