Грегъри Робъртс - Шантарам

Застанахме в едно тихо ъгълче и мълчаливо приехме предложения ни чай. После Прабакер тихо и бавно ми заразказва за това място, което нарече „пазар на хора“. Децата, които седяха под дрипавата тента, бяха роби. Деца, избягали от пороите в западен Бенгал, сушата в Ориса, епидемията от холера в Харяна, битките между разколниците в Пенджаб. Преживели много беди, набирани и закупени от агенти, те бяха пропътували стотиците километри до Бомбай с влак, често сами.

Събралите се в двора мъже бяха купувачи или търговци. Въпреки че привидно не проявяваха голям интерес — разговаряха помежду си и не обръщаха особено внимание на децата, насядали на дървената пейка — Прабакер ме увери, че се води напрегнат пазарлък и докато ние гледаме, се сключват сделки.

Децата бяха мършави, уязвими и дребни. Две от тях седяха, сплели пръсти. Едно закрилнически беше прегърнало друго. Те гледаха към охранените, добре облечени купувачи и продавачи и следяха всяка промяна на израженията им, всеки изразителен жест на обкичените им с пръстени ръце. А очите им блестяха с черния блясък на кладенец.

Какъв трябва да е човек, за да не се вкамени сърцето му? Как можех да видя това място, да гледам тези деца и да не прекратя онова, което ставаше тук? Защо не се свързах с властите? Защо не намерих пушка и сам не го прекратих? Отговорът — както идват отговорите на всички големи въпроси — не дойде наведнъж. Издирваха ме, преследваха ме като престъпник, целият ми живот беше бягство. Не можеше да става и дума да се свържа с полицията или с правителствените власти. Бях странник в чужда страна — това не беше родината ми, не беше моята култура. Трябваше да науча повече. Трябваше да знам поне езика, на който се говореше, преди да реша да се намеся. А и бях научил по трудния начин, че понякога, дори и да действаме от най-чисти подбуди и да правим всичко възможно, за да подобрим положението, само влошаваме нещата още повече. Ако се върнех с пушка и сложех край на пазара на роби тук, сред този заплетен бетонен лабиринт, той щеше да възникне някъде другаде. Макар и да не бях тукашен, поне с това бях наясно. А може би на новия пазар на роби, появил се на другото място, щеше да е още по-лошо. Бях безпомощен да спра това и аз го знаех.

Но другото, което тогава не знаех и което ме тормози дълго след Деня на робите, беше как аз можех да стоя там, да гледам децата и тази гледка да не ме съкруши. Много по-късно осъзнах, че част от отговора са австралийският затвор и хората, които бях срещнал в него. Някои от тях, твърде много от тях лежаха за четвърти или пети път. Мнозина бяха започнали от поправителни домове — Домове за момчета, както ги наричаха, и Центрове за обучение на младежта. Не са били по-възрастни от тези индийски деца роби. Някои бяха пребивани, държани без храна и затваряни в карцери, с твърде много от тях се бяха гаврили сексуално. Питайте всеки мъж с достатъчно затворнически опит и той ще ви каже, че за да се вкамени сърцето ти, е достатъчна само правосъдната система.

И колкото и странно, и срамно ми е да го призная, аз се радвах, че нещо, някой, някакъв житейски опит е превърнал сърцето ми в кремък. Единствено коравият камък в гърдите ми ме закриляше от тези първи образи и звуци по време на екскурзията на Прабакер из мрачната страна на града.

В двора прокънтя пляскане с ръце и едно момиченце стана от пейката, запя и затанцува. Пееше любовна песен от популярен индийски филм. През следващите години чух тази песен много пъти, стотици пъти, и тя неизменно ми напомняше за това дете, десетгодишно, и за учудващо силния висок, тънък глас. Момиченцето люлееше бедра и пъчеше несъществуващите си гърди в детинско подражание на изкусителка и един нов, различен интерес накара купувачите и агентите да завъртят глави.

Прабакер играеше Вергилий. Тихият му глас не замлъкваше — обясняваше ми всичко, което виждахме и което знаеше. Разказа ми, че децата са щели да умрат, ако не бяха намерили пътя до пазара за хора. Професионалните агенти, известни като търсачи на таланти , обикаляха бедствие след бедствие — суша, земетресения, наводнения. Гладуващите родители, видели вече как едно или повече от децата им боледуват и умират, ги благославяха, коленичеха в нозете им и ги умоляваха да купят техен син или дъщеря, та поне едно от тях да оживее.

Момчетата за продан бяха обречени да работят като жокеи на камили в Саудитска Арабия, Кувейт или други страни от Персийския залив. Някои щяха да пострадат тежко в надбягванията с камили — следобедното забавление на богатите шейхове, каза Прабакер. Някои щяха да умрат. Оцелелите, когато пораснат твърде много и вече не могат да участват в надбягванията, често са изоставяни да се оправят сами. Момичетата щяха да работят като домашни помощници из целия Близък изток. Някои щяха да бъдат сексуални робини.