Грегъри Робъртс - Шантарам

Но тези момчета и момичета — бяха останали живи, каза Прабакер. Те бяха извадили късмет, защото на всяко дете, минало през пазарите за хора, се падаха стотици или дори повече, които са преживели неописуеми страдания и глад и са издъхнали.

Гладуващите, мъртвите, робите. И зад всичко това — мъркането и ромонът на Прабакеровия глас. Има истина, по-дълбока от опита. Тя е отвъд онова, което виждаме и дори зад онова, което чувстваме. Това е истина на порядък, който отделя проникновеното от просто умното и реалността от възприятията. Ние обикновено сме безпомощни пред лицето й и цената да я познаеш, също както цената да познаеш и любовта понякога е по-голяма от това, което всяко сърце доброволно би заплатило. Обичта към света невинаги ни помага, но поне не ни позволява да го намразим. Единственият начин да познаеш тази истина, е тя да бъде споделяна от душа на душа, както ми я сподели Прабакер и както аз сега я споделям с вас.

— Знаеш ли теста за шапките „Борсалино“?

— За кое?

— За шапките „Борсалино“. Проверката, която разкрива дали шапката е истинско „Борсалино“, или имитация. Знаеш какво е „Борсалино“, non ?

— Не, не бих казал, че знам.

— Ааа а — усмихна се Дидие. Усмивката му беше съставена от доза учудване, една доза пакостливост и една доза презрение. Ефектът от съчетанието беше обезоръжаващо чаровен. Той се наведе малко напред, килна глава настрани и тръсна черната си къдрава коса, сякаш за да подчертае точките в обяснението си.

— „Борсалино“ са първо качество шапки, най-доброто. Мнозина са убедени, включително и аз, че това е най-забележителната мъжка шапка, произвеждана някога.

Ръцете му очертаха въображаема шапка около главата му.

— Тя е с широка периферия, в черно или в бяло и се прави от козината на lapin.

— Значи това е просто шапка — додадох аз, както си мислех, любезно. — Говорим за шапка от заешка козина.

Дидие се възмути.

— Просто шапка? О, не, приятелю мой! „Борсалино“ е много повече от някаква си шапка. „Борсалино“ е произведение на изкуството! Тя се изчетква хиляда пъти на ръка, преди да постъпи в продажба! Тя е първият избор за стилово изражение, отличаващ френските и италианските гангстери в Милано и Марсилия десетилетия наред. Самото име „Борсалино“ се е превърнало в синоним на гангстерите. Необузданите младежи от подземния свят на Милано и Марсилия са били наричани „борсалино“. В онези времена гангстерите са притежавали стил. Разбирали са, че щом живееш извън закона и си изкарваш прехраната с кражби и убиване на хора, това те задължава да се обличаш с известна елегантност. Не е ли така?

— Това е най-малкото, което биха могли да направят съгласих се усмихнато.

— Но разбира се! Сега за жалост всичко е поза и няма никакъв стил. Белег на епохата, в която живеем, е, че стилът се превръща в поза, вместо позата да се превръща в стил.

Той млъкна и ме остави да оценя изказа му.

— И така — продължи. — Проверката дали едно „Борсалино“ е истинско, е да го навиеш на руло, на много стегнато руло и да го прекараш през венчална халка. Ако излезе след проверката без гънки, възстанови първоначалната си форма и не се повреди, значи е истинско „Борсалино“.

— Значи казваш, че…

— Точно така! — провикна се Дидие и стовари юмрук върху масата.

Седяхме в „При Леополд“, близо до квадратната арка на портата към „Козуей“. Беше осем часът. Шумното му провикване накара някакви чужденци на съседната маса да извърнат глави, но персоналът и редовните клиенти не обърнаха никакво внимание на французина. Дидие ядеше, пиеше и спореше в „При Леополд“ от девет години насам. Всички знаеха, че той си има теглена черта, праг на поносимостта и ако го прекрачиш, става опасен. Знаеха също, че тя не е прокарана в мекия пясък на личния му живот, убеждения и чувства. Чертата на Дидие минаваше през сърцата на обичаните от него хора. Ако ги обидиш по някакъв начин, предизвикваш у него студен, смъртоносен гняв. Но нищо, което би могъл да му кажеш или сториш, ако не броим телесните повреди, не беше в състояние да го засегне или разгневи.

— Comme sa! Точно това исках да кажа! Твоят малък приятел Прабакер те е подложил на теста за шапката. Навил те е на руло и те е прекарал през венчална халка, за — да провери истинско „Борсалино“ ли си, или не. Това е целял, като те е разходил из лошите места и звуци на града. Било е тест за „Борсалино“.

Пиех си мълчаливо кафето и знаех, че е прав — мрачната обиколка на Прабакер наистина беше един вид проверка, но не исках да връча на Дидие трофея на признанието си.