Грегъри Робъртс - Шантарам

Проснатият пред вратата старец тихо изстена. Жената му избърса лицето с ъгълчето на забрадката си и ми показа яркото кърваво петно. Не каза нищо, но сбръчканото й лице бе изкривено от презрение. С този простичък жест тя като че казваше: „Погледни, тъпако, грамаден непохватен варварино, погледни какво направи.“

Жегата ме душеше, мракът и отчуждеността на това място ме стискаха за гърлото. Стените сякаш натискаха дланите ми и само ръцете ми ги възпираха да не ме смачкат. Отдръпнах се от възрастната двойка, препънах се и се втурнах стремглаво в мрака на улицата тунел. Една ръка се пресегна и ме стисна за рамото. Докосването беше леко, но аз едва сдържах вика си.

— Насам, баба — засмя се тихичко Прабакер. — Накъде си се понесъл? Само насам. А сега по този проход. И си дръж стъпалата навънка, защото много, много мръсно, средата на улиците, нали така?

Беше застанал на входа на тясна пролука между глухите стени на две сгради. Мъждивата светлина блещукаше в очите и по зъбите в усмихнатата му уста, но зад него имаше само мрак. Той ми обърна гръб и се разкрачи така, че стъпалата му докоснаха стените, подпря се с ръце и се потътри, като пристъпваше със ситни крачки. Очакваше да го последвам. Подвоумих се, но когато нелепата звезда на неговото тътрещо се тяло се стопи в мрака, и аз се разкрачих до стените и запристъпвах подире му.

Чувах стъпките на Прабакер напред, ала беше толкова тъмно, че не го виждах. Едното ми стъпало се подхлъзна и обувката ми шляпна в калта посред пътечката. От гадната тиня се надигна воня. Опрях стъпала до стените и продължих да ситня покрай тях. Нещо тежко и тантуресто се шмугна покрай мен и отърка тлъстото си тяло в обувката ми. Секунди по-късно второ, а после трето същество изтопурка в мрака и отърка телесата си в носа на обувката ми.

— Прабу! — ревнах, без да знам колко по-напред от мен вървеше той. — Тук има някакви гадини!

— Гадини, баба?

— По земята! Нещо пълзи по краката ми! Нещо тежко!

— Тук само плъхове пълзят, Лин. Няма гадини .

— Плъхове? Майтап ли си правиш? Тия са големи колкото бултериери! Божичко, ама че екскурзия, приятелю!

— С големи плъхове няма проблем, Лин — отвърна тихо Прабакер от мрака. — Големи плъхове дружелюбни, те не правят пакости на хората. Ако не ги нападаш. Само едно нещо ги кара да хапят и дращят и такива работи.

— И какво е то, за Бога?

— Крясъците, баба — отвърна той тихо. — Те не обичат на висок глас.

— Чудничко! Чак сега ли ми го казваш? — изхриптях. — Много ли има още? Започват да ме полазват тръпки, и…

Беше спрял — блъснах се в него и го притиснах до една дървена врата.

— Пристигнахме — прошепна той, протегна ръка и отбарабани сложна поредица от почуквания и паузи. Отвътре се чу стържене и дрънчене, тежкото резе се отмести, вратата се отвори и ни заслепи ярка светлина. Прабакер ме хвана за ръкава и ме помъкна след себе си.

— Бързо, Лин, да не влязат големи плъхове вътре!

Озовахме се в малко помещение без прозорци, осветено от правоъгълника на суровата коприна на небето. Чуваха се гласове откъм вътрешността на дворчето. Едър мъж захлопна вратата, обърна се и ни погледна навъсено, оголил зъби. Прабакер веднага го зауспокоява с тихи думи и угодливи жестове. Мъжът клатеше глава, като от време, на време го прекъсваше, за да каже не, не, не .

Стоях толкова близо до него, че усещах дъха, който излизаше от широките му ноздри — вятър, свистящ из пещерите на скалист бряг. Косата му беше много къса, а ушите му — грамадни и издути като боксьорски тренировъчни ръкавици. По квадратното му лице имаше повече мускулна тъкан, отколкото по гърба на обикновен мъж. Гърдите му, широки от едното рамо до другото колкото мен в цял ръст, се надигаха и спускаха над внушителен търбух. Фината, остра като кинжал линия на мустаците подчертаваше навъсеното му изражение. Извисяваше се над мен и ме гледаше с такава чиста омраза, че в ума ми изникна кратичка молитва. Моля те, Господи, не ме карай да се бия с този човек.

Той вдигна длани, за да прекъсне подмазванията и увъртанията на Прабакер. Бяха грамадни и толкова разкривени и мазолести, че с тях можеше да изстържеш полипите от корпуса на изваден на сух док петролен танкер.

— Той каза, че не може да ни пусне вътре — обясни Прабакер.

— Е… — отвърнах аз и с непринудено въодушевление посегнах покрай мъжа, за да отворя вратата. — Не може да се каже, че не опитахме.

— Не, не, Лин! — спря ме Прабакер. — Трябва да се пазарим с него!