Грегъри Робъртс - Шантарам

Той се подсмихна мрачно и отвори вратата. Надзърна в коридора и се измъкна така бързо, както и беше влязъл. Погледнах часовника си. Един часът. Имах три часа за губене. За контрабандата на паспорти Абдел Гани ми бе дал колан портфейл — негов собствен уникален модел. Беше направен от корав непромокаем винил и беше няколко пъти по-широк от обикновените колани портфейли. Закопчан на корема, той побираше до десет паспорта и прилична сума пари в брой. През този първи ден в Карачи носех четири от собствените ми „книги“. Първият беше британският паспорт, с който купих билетите за самолета и влака и се регистрирах в хотела. Вторият — чистият американски паспорт, който Кадербай искаше да използвам за мисията в Афганистан. Другите два — швейцарски и канадски — като резерви за спешни случаи. Носех и десет хиляди долара за непредвидени разходи, дадени в аванс, един вид част от заплащането ми за това, че приех опасната мисия. Увих дебелия колан около кръста си, под ризата, пъхнах автоматичния нож в калъфа отзад в панталона и излязох от хотела, за да обиколя града.

Беше горещо, по-горещо от обичайното за мекия ноември. След лекия, нехарактерен за сезона дъждец улиците тънеха в гъста влажна мъгла. Карачи по онова време беше неспокоен и опасен град. Военната хунта, завзела властта в Пакистан и екзекутирала демократично избрания премиер Зулфикар Али Бхуто, от няколко години владееше нацията чрез разделение. Тя използваше сериозните разногласия между етническите и религиозните общности, за да подклажда жестоки конфликти. Насъскваше местните етнически групи — особено синди, пущуни и пенджаби — срещу имигрантите, наричани мохаджири, навлезли в новосъздадената държава Пакистан след отделянето й от Индия. Армията тайно поддържаше екстремистите от съперничещите си групировки с оръжия, пари и благоразумно предоставяне на услуги. Когато провокираните и подклаждани от тях бунтове най-сетне избухнаха, генералите наредиха на полицията да открие огън. Яростта срещу полицейското насилие бе обуздана чрез намесата на войска. Така армията, чиито прикрити действия предизвикали кървавите конфликти, бе смятана за единствената сила, способна да опази реда и властта на закона.

Кланетата и убийствата за отмъщение се трупали едно след друго с растяща жестокост; отвличанията и мъченията станали нещо привично. Фанатици от една групировка отвличали поддръжниците на друга и ги подлагали на садистични изтезания. Мнозина от заловените загинали в страшния плен. Имало безследно изчезнали, чиито тела никога не били открити. Когато някоя групировка придобивала достатъчно власт, че да заплаши равновесието на тази смъртоносна и безкрайна игра, генералите подстрекавали конфликти вътре в нея, за да я отслабят. Така фанатиците се изтребвали помежду си и убивали и осакатявали съперниците от собствените си етнически общности.

Естествено всяка нова вълна на насилие и отмъщения — независимо от моментната форма на държавно управление — допринасяла единствено за това армията да става все по-силна и единствено тя да може да упражнява истинска власт.

Въпреки драматичното напрежение — а и заради него — Карачи все пак беше добро място за бизнес. Генералите, които бяха като мафиотски клан, но без смелостта, стила и солидарността на истинските самоуважаващи се гангстери, бяха завладели страната със сила, държаха целия народ за заложник пред дулата на многобройните си оръжия и оплячкосваха хазната. Без да губят време, те увериха Великите сили и другите държави — производители на оръжие, че пакистанските военни са отворени за бизнес с тях. Цивилизованите държави откликнаха въодушевено и години наред Карачи приютяваше гуляйджийски компании на оръжейни търговци от Америка, Великобритания, Китай, Швеция, Италия и много други страни. Не по-малко усърдни в сделки с камарилата генерали бяха и нелегалните — черноборсаджиите, контрабандистите на оръжие, мародерите и наемниците. Те се тълпяха по кафенетата и хотелите — чужденци от петдесет страни с престъпни мисли и сърца на авантюристи.

В известен смисъл и аз бях един от тях, грабител като всички тях, печелех от войната в Афганистан като всички тях, но се чувствах неуютно в компанията им. Три часа обикалях ресторанти, хотели и чайни и седях близо или сред групи чужденци, търсещи бързи печалби. Разговорите им бяха обезсърчаващо сметкаджийски. Войната в Афганистан, предполагаха весело повечето от тях, щяла да се проточи още няколко добри години. Генералите — трябва да се признае — се намираха под значителен натиск. Носеха се слухове, че Беназир, дъщерята на екзекутирания премиер, възнамерява да се върне в Пакистан от изгнанието си в Лондон и да оглави Демократичния съюз срещу хунтата. Но с малко късмет и умел заговор — надяваха се черноборсаджиите — армията можеше да остане начело на страната и на добре смазаните канали за корупция поне още няколко години.