Грегъри Робъртс - Шантарам

— Защо го правиш? — попита тя.

Не знаех защо. Може би заради абстиненцията, преживяното през последните месеци и новия живот, който чувствах, че съм спечелил. Може би заради смъртта — смъртта на Прабакер и Абдула и смъртта, която тайно се страхувах, че ме чака в Афганистан. Каквато и да беше причината, беше тъпо, безсмислено и дори жестоко и не можех да спра да го искам.

— Ако кажеш, че ме обичаш — повторих.

— Не те обичам — промълви тя най-сетне. Опитах се да я спра, докосвайки с пръсти устните й, но тя се обърна и ме погледна в очите; гласът й беше ясен и силен. — Не те обичам. Не мога. Няма.

Когато Назир се върна от плажа, шумно прокашляйки, за да извести за пристигането си, вече се бяхме изкъпали и облекли. Той се усмихваше — такава рядкост беше тази усмивка! — докато поглеждаше ту мен, ту нея, и пак мен. Но студената мъка в очите ни превърна спускащите се надолу бръчки по лицето му в клонки на плачуща върба и той се извърна.

Гледахме я как потегля с таксито в онази дълга и самотна нощ, преди да заминем на война с Кадер, и когато най-сетне Назир ме погледна в очите, кимна бавно и тежко. Издържах на погледа му, но после беше мой ред да се извърна. Не исках да виждам странната смесица от скръб и възторг, която забелязах в очите му, защото знаех какво ми казва тя. Карла си бе отишла, да — и онази нощ ние загубихме целия свят на любов и красота. Като войници, защитаващи каузата на Кадер, трябваше да изоставим всичко това. И този свят, някога безграничен и противоположен на онова, което щяхме тепърва да бъдем, се свиваше, час след час, до кървавочервена точка от куршум.

Назир ме събуди преди зазоряване и ние напуснахме къщата, когато първите прозяващи се лъчи на Слънцето се протегнаха в стапящата се нощ. Щом слязохме от таксито на летището, видяхме Кадербай и Халед Ансари до входа на терминала за вътрешни линии. Не ги поздравихме. Кадер беше съставил сложен маршрут, който щеше да ни отведе с четири основни прекачвания от Бомбай до пакистанския град Кета, близо до афганистанската граница. Нарежданията му бяха през цялото време да се преструваме на самостоятелни пътници и по никакъв начин да не издаваме познанството си. Тръгвахме с него, за да извършим десетки престъпления през три международни граници и да се намесим във войната между афганските борци за свобода — муджахидините — и могъщия Голиат: Съветския съюз. Кадер възнамеряваше да успее в мисията си, но допускаше и провал. Ако някой от нас бъде убит или заловен на даден етап от плана, се беше погрижил дирята от събития, водеща към Бомбай, да е студена като брадва на алпинист.

Пътуването бе дълго и започна мълчаливо. Назир, добросъвестен както винаги в спазването на нарежданията на Кадербай, не обели и дума по време на първата фаза — от Бомбай до Карачи. Един час след като наехме отделни стаи в хотел „Чандни“ обаче на моята врата тихо се почука. Тя се открехна, той се промъкна вътре и я затвори. Очите му бяха разширени от нервна възбуда, а движенията му — трескави, почти откачени. Бях разтревожен, донякъде отвратен от неговата очебийна уплаха и стиснах рамото му.

— Не се впрягай, Назир. Стряскаш ме, братко, с тия твои изпълнения тип „плащ и кинжал“.

Той забеляза снизхождението зад усмивката ми, макар и да не разбра напълно думите. Стисна челюсти със странна решимост и се навъси сърдито. С Назир се бяхме сприятелили. Той беше отворил сърцето си за мен. Но приятелството за него се измерваше с това какво правят и понасят мъжете един за друг, а не с какво споделят или харесват. Озадачаваше го и дори го измъчваше фактът, че аз почти винаги откликвах на сериозността му с шеги и баналности. Иронията беше в това, че всъщност и двамата си приличахме, бяхме строги и сериозни мъже, но неговата мрачна суровост беше толкова непоколебима, че ме отърсваше от моята собствена и предизвикваше детинско, палаво желание да се занасям с него.

— Руснаци… навсякъде — каза той тихо, но със задъхана напрегнатост в гласа. — Руснаци… знаят всичко… познават всеки… плащат пари да знаят всичко.

— Руски шпиони? — попитах. — В Карачи…

— Навсякъде Пакистан — кимна той, извърна се и се изплю на пода. Не бях сигурен. Дали беше презрително, или за късмет. — Прекалено много опасност! Не говори на никой! Отиваш… заведение „Фалуда“… Бохри пазар… днес… сааде чар байе .

— В четири и половина — повторих. — Искаш да се срещна с някого в „Дом Фалуда“ на пазара „Бохри“ в четири и половина? Това ли е? С кого искаш да се срещна?