Грегъри Робъртс - Шантарам

Разговорите бяха за „паричната реколта“ — благозвучен израз за контрабандната търговия със стоки, търсени по цялата граница между Пакистан и Афганистан, Цигарите, — особено американските марки, в прохода Кибер се продаваха шестнайсет пъти по-скъпо от вече надутата им цена в Карачи. Лекарства от всякакъв вид носеха печалби, чийто мащаб нарастваше от месец на месец. Зимни дрехи, подходящи за студените снежни райони, вървяха изключително добре. Един предприемчив немски спекулант например докарал от Мюнхен в Пешавар камион „Мерцедес“ с алпийски униформи заедно с топлото бельо от запасите на германската армия. Продал всичко, включително и камиона, на петорна цена. Купувачът бил афгански военачалник, ползващ се със симпатиите на западните сили и разузнавания, включително и на американското ЦРУ. Дебелите зимни дрехи, след като пропътували хиляди километри през Германия, Австрия, Унгария, Румъния, България, Турция, Иран и Пакистан, все пак не успели да стигнат до воюващите муджахидини в заснежените планини на Афганистан. Вместо това те били прибрани в един от складовете на военачалника в Пешавар, докато свърши войната. Ренегатът и неговата малка армия изчаквали края на войната в сигурността на своите крепости в Пакистан. Планът бил да нанесе удар със собствената си войскова банда и да се опита да завземе властта, след като приключи истинската битка с руснаците и войната бъде спечелена.

Новините за този нов пазар — военен, натъпкан с пари от ЦРУ и алчен за стоки на всякаква цена — предизвикваше тръпки на възбуда сред общността от чуждестранни опортюнисти в Карачи. През този следобед чух историята за предприемчивия немец и пълния камион с униформи в три леко различни варианта. Обзети от треска, подобна на златната, чужденците си препредаваха тази история, докато договаряха и сключваха сделки за доставка на консервирани храни, бали чепкана вълна, контейнери с авточасти, склад, пълен със спиртници втора ръка, и запаси от всевъзможни оръжия — от щикове до гранатомети. И навсякъде, във всеки разговор чувах мрачното, отчаяно заклинание: „Ако войната продължи още една година, ще се оправим…“

Сърдит и мрачен, объркан от емоции, влязох в заведението „Фалуда“ на пазара Бохри и си поръчах една от сладките напитки в ярки цветове. Фалуда беше неприлично сладка смес от бели макарони, мляко, розова есенция и други медоносни сиропи. Заведението „Фирни“ в бомбайския квартал Донгри, близо до къщата на Кадербай, справедливо се славеше с вкусните си напитки фалуда, но те бяха блудкави в сравнение с прочутите сладкиши на заведението „Фалуда“ в Карачи. Когато високата чаша, пълна с розово, червено и бяло подсладено мляко се появи до дясната ми ръка, аз погледнах нагоре, за да благодаря на сервитьора, и видях, че това е Халед Ансари с две питиета в ръце.

— Като те гледам, май ти трябва нещо по-силно, човече — усмихна се той тъжно тъжно и седна при мен. — Какво става? Или какво се проваля , по-точно?

— Нищо — въздъхнах и му се усмихнах в отговор.

— Я стига — настоя той. — Признай си.

Погледнах честното му, открито, белязано лице и осъзнах, че Халед ме познаваше по-добре, отколкото го познавах аз. Дали щях да забележа и да разбера неговата тревога, зачудих се, ако ролите ни бяха разменени и той беше влязъл във „Фалуда“ така тревожно умислен? Вероятно не. Халед толкова често беше мрачен, че изобщо нямаше и да се замисля.

— Ами, просто си бъркам из душата… Проучвах, пообиколих някои от чайните и ресторантите, за които ми разказа — местата, където се събират черноборсаджиите и наемниците. Доста потискащо беше. Тук има много хора, които искат войната да продължава вечно и не им пука кого убиват и кой убива.

— Те правят пари — вдигна рамене той. — Това не е тяхна война. Не очаквам от тях да ги е грижа. Просто това е положението.

— Знам, знам. Не е заради парите . — Намръщих се, докато търсех по-скоро думите, отколкото подсказалото ги чувство. — Просто… Ако ти трябва определение на „болен мозък“, наистина болен, сигурно има и по-лошо от някой, който иска една война — която и да е война — да продължи по-дълго .

— И… ти се чувстваш… опетнен … защото си като тях? — попита ме кротко Халед, забол поглед в чашата.

— Може би. Не знам. Дори не бих се замислил, знаеш ли, ако чуех хора да говорят така някъде другаде. Нямаше да ме притеснява, ако не се намирах тук и ако самият аз не вършех съвсем същото.