Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ние сме Малките Обединени Нации, non ! — попита риторично Ахмед. — Абдел Кадер Хан от Афганистан, Халед от Палестина, Махмуд от Иран, ти от Нова Зеландия… Извинявай, сега вече си нашия американец… и аз от Алжир.

— Има и още — додаде Халед. — Имаме един от Мароко, един от Залива, един от Тунис, двама от Пакистан и един от Ирак. Всички останали са афганци, но от различни части на Афганистан и от различни етнически групи.

— Джихад — каза Ахмед с тъжна, почти страшна усмивка. — Свещена война — това е наш свещен дълг, да противостоим на руските нашественици и да освободим ислямската земя.

— Лин, не му позволявай да започне — трепна Халед. — Ахмед е комунист. След малко вече ще ти пробутва Мао и Ленин.

— Не се ли чувстваш малко… компрометиран? — попитах, изкушавайки съдбата. — Като тръгваш срещу социалистическа армия?

— Какви социалисти? — сопна се той и присви сърдито очи. — Какви комунисти? Моля те, не ме разбирай погрешно, руснаците направиха и добри неща в Афганистан…

— За това е прав — намеси се Халед. — Построиха много мостове, всички основни магистрали, много училища и колежи.

— Язовири за прясна вода и електроцентрали… все хубави неща и аз ги подкрепях, когато ги строяха, за да помогнат. Но когато нахлуха в Афганистан, за да променят насилствено страната, те отхвърлиха всички принципи, в които уж вярват. Те не са истински марксисти; не са истински ленинисти. Руснаците са империалисти и аз се боря с тях в името на Маркс, Ленин, Мао…

— И Аллах — ухили се Халед.

— Да, и Аллах — съгласи се Ахмед, ухили ни се с белите си зъби и плясна облегалката.

— Защо го направиха? — попитах го.

— Това по-добре да го обясни Халед — отвърна той, отстъпвайки думата на палестинския ветеран от няколко войни.

— Афганистан е награда — заобяснява Халед. — Там няма големи запаси от петрол, злато или нещо друго, желано от хората, но въпреки това е голяма награда. Руснаците го искат, защото е точно до границата им. Опитаха се да го контролират дипломатически, с пакети помощи, програми за подпомагане и тям подобни. После качиха на власт техни хора в правителство, което всъщност беше марионетно. На американците никак не им хареса — заради Студената война и всичките тия глупости за политика на ръба на войната — затова го дестабилизираха чрез подкрепата си за единствените, наистина вбесени от руските марионетки, онези религиозни типове муллите. Начинът, по който руснаците променяха страната — позволяваха на жените да работят, да учат в университета и да се появяват пред хора, непокрити от бурка — направо ги пощуряваше. Когато американците предложиха оръжия, бомби и пари на муллите, за да нападнат руснаците, те веднага приеха. След време руснаците решиха да престанат с преструвките и нахлуха в страната. И сега имаме война.

— А пък Пакистан иска Афганистан, — довърши Ахмед Заде — защото се развиват много, даже прекалено бързо, и искат земята. Искат да създадат велика държава, като обединят двата народа. Пакистан заради генералите принадлежи на Америка. И Америка им помага. Сега обучават мъже, бойци, в религиозни училища-медресета, из цял Пакистан. Бойците се наричат талеб и ще влязат в Афганистан, след като ние, останалите, спечелим войната. А ние ще я спечелим, Лин. Но следващата , не знам…

Обърнах се към прозореца и сякаш по даден знак двамата мъже заговориха на арабски. Слушах гладките, бързо леещи се срички и оставих мислите си да се носят по вълните на тяхната шумоляща музика. Навън улиците станаха по-безредни, а сградите — по-занемарени и олющени. Много от постройките от кирпич и варовик бяха едноетажни къщички и въпреки че в тях очевидно живееха цели семейства, изглеждаха недовършени още недостроени, те бяха населени и използвани за подслон.

Минавахме покрай цели квартали, крайни квартали, с такива издигнати набързо и както дойде постройки, спални, стъкмени, за да се овладее стремглавият приток на преселници от селата към бързо разширяващия се град. Страничните улички и околовръстните булеварди издайничеха, че същите груби, приличащи си сгради се простираха чак до хоризонта от двете страни на главното шосе.

След близо час пъплене през понякога непроходимо задръстени от тълпата улици спряхме за малко, за да качим още един човек на задната седалка. Следвайки наставленията на Халед, шофьорът обърна таксито и се върна точно по същия задръстен маршрут.

Новият беше Махмуд Мелбааф, трийсетгодишен иранец — От пръв поглед лицето му — гъстата черна коса, високите скули, очите с цвят на пясъчна дюна на фона на кървавочервен залез — толкова ми напомни за мъртвия ми приятел Абдула, че трепнах от болка. След малко приликата се изгуби — очите на Махмуд бяха малко изпъкнали, устните — не толкова пълни, а брадичката — заострена, като че предназначена да носи козя брада. Всъщност това беше съвсем различно лице.