Грегъри Робъртс - Шантарам

Как ми се струваше? Слепите певци прочистиха шумно гърла и събралите се музиканти подхванаха въведението към нова песен с жалния плач на хармониума и разпалващата кръвта страст на таблите. Гледах как дългите тънки пръсти на свирачите удрят и галят треперещите кожи на тарамбуките, и оставих мислите си да се зареят далеч от мен в хипнотичното трептене и течение на музиката. Собственото ми правителство в Австралия беше определило цена за главата ми като награда за информацията, улесняваща залавянето ми. А сега, на другия край на света, определяха нова цена за главата ми. И отново, докато безумната скръб и възторг на Слепите певци разтърсваше тълпата слушатели, отново, докато очите на тази тълпа сияеха в набожен екстаз, аз се предадох на съдбовния миг и почувствах как колелото завърта и мен, и целия ми живот.

После си спомних за писмото от Дидие в джоба ми, което Халед ми даде в таксито преди два часа. Пленен от суеверния обрат на събитията и повторението на историята, изведнъж отчаяно ми се прииска да разбера какво пише в него. Извадих го от джоба си и го зачетох на кехлибареножълтата светлина на лампите високо над нас.

Скъпи Лин,

С това, mon cher ami, ти съобщавам, че открих коя е била тя — жената, предала те на полицията и вкарала те в затвора, където са те пребивали така тежко. Какъв ужас! Дори и сега все още се чувствам съкрушен! Е, жената, която е сторила това, е мадам Жу, съдържателката на Двореца. Досега не съм разбрал причината да го стори, но дори и без да проумявам мотивите й да постъпи така зверски с теб, разполагам с най-сигурни източници, които ме уверяват, че е била тя. Надявам се скоро да получа вест от теб.

Мадам Жу. Но защо? Още щом си зададох наум въпроса, вече знаех отговора. Внезапно си спомних едно лице, което ме гледаше с необяснима омраза. Лицето на Раджан, евнуха прислужник на мадам Жу. Спомних си, че го забелязах да ме наблюдава в деня на наводнението, когато прекарахме Карла от хотел „Тадж Махал“ с лодката на Винод. Спомних си злобната омраза, изпълнила очите му, когато ме видя с Карла, докато ме наблюдаваше как потеглям с таксито на Шанту. По-късно същата нощ полицията ме арестува и започнаха мъките ми в затвора. Мадам Жу ме бе наказала, задето й се опълчих и дръзнах да я предизвикам, като се престорих на служител на американското консулство, задето й отнех Лиса Картър и да, може би, задето обичах Карла.

Скъсах писмото на парчета и ги пъхнах обратно в джоба си. Бях спокоен. Страхът си бе отишъл. В края на този дълъг ден в Карачи вече знаех защо заминавам да участвам във войната на Кадер — и знаех защо ще се върна. Заминавах, защото сърцето ми жадуваше за обичта на Кадербай, бащината обич, която струеше от неговите очи и изпълваше празнотата в живота ми, приела формата на баща. Когато толкова много обич беше изгубена — на семейството ми, приятелите ми, Прабакер, Абдула, дори и на Карла — този изпълнен с обич поглед на Кадеровите очи беше всичко на света и целият свят за мен. Изглеждаше глупаво и беше глупаво да замина на война заради обич. Той не беше светец; не беше герой; знаех го. Той дори не беше мой баща. Но единствено заради тези няколко мига, докато ме гледаше с обич, аз знаех, че ще го последвам в тази война, а и във всяка друга. Не беше по-глупаво от това да оцелееш само заради омразата й да се завърнеш заради отмъщението. Защото всичко се свеждаше до това: аз го обичах достатъчно, че да рискувам живота си, и я мразех достатъчно, за да оцелея и да отмъстя за себе си. И щях да отмъстя, знаех, стига да оцелеех във войната на Кадер. Щях да намеря мадам Жу и да я убия.

Стиснах тази мисъл наум така, както човек стисва дръжката на нож. Слепите певци плачеха за радостите и мъките на тяхната обич към Бога. До мен, около мен, душите политаха в отклик. Кадербай се обърна, погледна ме в очите и бавно кимна. Аз се усмихнах на златистите очи, изпълнени с малки, блещукащи светлинки от лампите, и с тайни и съкровени радости, призовани от пеенето. И, Бог да ми е на помощ, се почувствах доволен, безстрашен и почти щастлив.

Останахме в Кета един месец — дълъг месец на очакване и униние от фалстарта. Закъснението се дължеше на муджахидински командир на име Асматулла Ачакзай Муслим, водач на клана Ачакзай от района на Кандахар, който беше крайната ни цел. Ачакзай бяха клан на овчари и козари, които първоначално са принадлежали на господстващия клан Дурани. През 1750 г. основателят на съвременен Афганистан, Ахмед Шах Абдали, отделя Ачакзай от Дурани и ги утвърждава като самостоятелни — според афганската традиция, която позволява на един подклан да се отдели от майчиния клан, когато стане достатъчно силен. Така лукавият воин и архитект на нацията Ахмед Шах признал Ачакзай за сила, с която останалите трябвало да се съобразяват. За два века Ачакзай се издигнали, укрепнали още повече и се прочули като свирепи бойци. На всеки техен мъж можело да се разчита, че ще последва водача си, без да задава въпроси. През първите години на войната с руснаците Асматулла Ачакзай Муслим организирал хората си в добре въоръжено и дисциплинирано опълчение. Те се превърнали в острието на борбата за независимост в своята област — джихад за прогонване на съветските нашественици.