Грегъри Робъртс - Шантарам

— Баща ми бе водач на своя клан — продължи Кадер. — Беше строг човек, но мъдър и справедлив. В Афганистан мъжете стават водачи по заслуги — те са добри оратори, разумно разпределят парите и са храбри, когато е нужна битка. При водачите няма наследствено право и пред сина на водач, който не притежава мъдростта, смелостта и умението да говори на хората, ще бъде предпочетен друг, с повече качества. Баща ми много искаше аз да го наследя и да продължа делото на живота му — да издигна неговия народ над невежеството и да му осигуря бъдещо благоденствие. Един скитащ суфи-мистик, възрастен светец, дошъл в нашата област, когато съм се родил, и казал на баща ми, че като порасна, ще стана сияйна звезда в историята на своя народ. Баща ми с цялата си душа се надяваше това да се случи, но за съжаление аз не проявявах никакви лидерски умения, нито пък интерес да ги придобия. Накратко, за него бях тежко разочарование. Той ме прати при чичо ми тук, в Кета. И той, който тогава беше преуспяващ търговец, ме повери на един англичанин, който стана мой учител.

— На колко години беше?

— Бях на десет години, когато напуснах Кандахар, а после пет години бях ученик на мистър Иън Доналд Макензи.

— Трябва да си бил добър ученик — предположих.

— Може би — отвърна той замислено. — Всъщност този Макензи беше много добър учител. Години след като го напуснах, чух, че шотландците са известни със своя кисел и суров нрав. Разни хора ми казваха, че те били песимисти, които предпочитат сенчестата страна на всяка слънчева улица. Мисля, че ако това в някаква степен е истина, то премълчава, че шотландците намират сенчестата страна на нещата за много, много забавна. Моят мистър Макензи беше човек, чиито очи се смееха дори когато беше най-строг с мен. Всеки път, когато се сетя за него, си спомням засмените му очи. А той обичаше Кета. Обичаше планините и мразовития въздух зимно време. Яките му дебели крака бяха създадени за катерене по планински пътеки и той скиташе по хълмовете всяка седмица, често само с мен за компания. Той беше щастливец, който умееше да се смее, и прекрасен учител.

— Какво стана, когато приключи с обучението ти? — попитах. — В Кандахар ли се върна?

— Да, но това не бе радостното завръщане, на което се надяваше баща ми. Виждаш ли, на следващия ден след отпътуването на моя скъп мистър Макензи от Кета аз убих човек на пазара пред склада на чичо ми.

— На петнайсет години?

— Да. Когато бях на петнайсет години, за пръв път убих човек.

Той се умълча, а аз се замислих за теглото и величината на тази фраза… „за пръв път“.

— Причината всъщност беше незначителна, трик на съдбата, сбиване заради нищо и никакво. Мъжът биеше дете, собственото си дете, и аз не биваше да се меся. Но го пребиваше жестоко и не можах да се сдържа. Изпълнен с важност, защото бях син на селски водач и племенник на един от най-преуспяващите търговци в Кета, аз му заповядах да спре да бие детето. Той естествено се обиди и последва кавга. Тя премина в сбиване. А после той издъхна, пронизан в гърдите от собствената си кама, с която се опита да ме нападне.

— Било е при самоотбрана.

— Да. Имаше много свидетели. Стана на главната улица на пазара. Моят чичо, който по онова време беше влиятелен, се застъпи за мен пред властите и накрая уреди да се завърна в Кандахар. За нещастие семейството на убития от мен мъж отказа да приеме кръвнината, предложена от моя чичо, и изпрати подире ми двама мъже в Кандахар. Получих предупреждението му и нападнах първи. Убих и двамата, застрелях ги със старата дълга пушка на баща ми.

Той пак замлъкна, втренчен в пода между стъпалата си. Чувах музика, далечна и приглушена, която идваше от другия край на двора. Имаше много стаи, наредени в кръг около централен двор, по-голям от този на бомбайския дом на Кадер, но не толкова живописен. От някои от най-близките стаи чувах тихото бълбукане на разговори, а от време на време ехтене на смях. От съседната стая, стаята на Халед Ансари, долових непогрешимото „клика-к’чук“ на затвора на автомат „Калашников АК-47“.

— Кръвната вражда, която започна с тези убийства и опитите им да ме довършат, унищожи и моето, и тяхното семейство — продължи сдържано Кадер. Лицето му бе мрачно и докато говореше, духът сякаш изтичаше незримо от сведените му очи. — Един от нашите, двама от техните. Двама от нашите, един от техните. Баща ми многократно се опита да намери начин да сложи край на враждата, но бе невъзможно. Тя беше демон, който минаваше от човек на човек и караше всеки мъж да обезумее от любов към убийствата. Опитах се да напусна дома си, защото аз бях причината, но баща ми отказа да ме пусне и не можех да му се противопоставя. Враждата продължи с години; и убийствата продължиха с години наред. Изгубих двамата си братя и двамата си чичовци, братята на баща ми. Когато при едно нападение раниха тежко собствения ми баща и той вече не можеше да ме спре, казах на семейството си да пусне мълвата, че съм убит. Напуснах родния си дом. Кървавият спор след време приключи и мирът между двете семейства бе възстановен. Но за близките си аз бях мъртъв, защото се бях заклел на майка си никога да не се завърна.