Грегъри Робъртс - Шантарам

Полъхът на ветреца през прозореца с метална рамка, хладен в ранната вечер, изведнъж стана студен. Станах да го затворя, а после налях чаша вода от глинената кана на нощното шкафче. Кадер я пое, прошепна молитва и я изпи. След това ми подаде чашата. Отново я напълних и седнах на табуретката. Не казах нищо — боях се, че ако задам неправилен въпрос или направя неуместна забележка, той ще спре да говори и ще излезе. Беше спокоен, изглеждаше напълно отпуснат, но яркото, засмяното сияние в очите му липсваше. Бе тревожно нехарактерно за него да споделя толкова много за собствения си живот. Беше ми говорил дълги часове за Корана, за живота на Мохамед или за научната и рационалната основа на моралната си философия, но не си спомнях да е разказвал нито на мен, нито на някого другиго толкова много за себе си. В проточилото се мълчание гледах изпитото лукаво лице и се стараех дори да не дишам много шумно, за да не го обезпокоя.

И двамата бяхме облечени в типична афганска носия — дълга свободна риза и широки над коляното панталони. Дрехите му бяха в светло, избеляло зелено, а моите — белезникавосини. Бяхме обути с кожени сандали вместо домашни чехли. Въпреки че бях по-тежък и с по-голям гръден кош, бяхме горе-долу еднакви на ръст и еднакво широки в раменете. Късите му коса и брада бяха сребристобели, а моята къса коса — руса чак до бяло. Кожата ми беше загоряла и придобила оттенък, подобен на неговия естествен тен с цвета на бадемова черупка. Ако не беше небето в синьо-сивите ми очи и златоносните наноси в неговите, можеше да минем за баща и син.

— Как стигна от Кандахар до Бомбайската мафия? — попитах го най-сетне, когато вече се опасявах да не би проточилото се мълчание, а не въпросите ми да го накара да си отиде.

Той се обърна към мен. Усмивката му беше лъчезарна — нова, нежна, непресторена усмивка, каквато никога досега не бе раздвижвала лицето му по време на нашите разговори.

— Когато избягах от дома си в Кандахар, се запътих през Пакистан и Индия към Бомбай. Като милиони други се надявах да ми провърви в града на героите от индийските филми. Първоначално живеех в бордей — подобен на този, който сега е моя собственост, до Световния търговски център. Учех се да говоря хинди. След време забелязах, че човек може да изкара пари, като купува билети за популярни филми в кината и ги продава по-скъпо, когато киното сложи табелата „Билети няма“. Реших да използвам малкото ми спестени пари, за да купя билети, за най-популярния индийски филм в Бомбай. После застанах пред киното и когато поставиха табелите „Билети няма“, ги продадох на печалба.

— Дребна спекула — казах. — Ние му казваме „спекула с билети“. Това е голям бизнес на черно с билети за най-популярните футболни мачове в родината ми.

— Да. През първата седмица работа изкарах отлична печалба и вече бях започнал да си мечтая как ще се преместя в хубав апартамент и ще се контя с най-красивите дрехи, може би дори ще си купя кола. И после, една вечер, докато стоях с билетите пред киното, двама грамадни мъже дойдоха, показаха ми оръжията си — имаха меч и сатър — и настояха да тръгна с тях.

— Местните гунди — засмях се.

— Гунди — повтори той и също се засмя. За тези от нас, които го познавахме като господаря Абдел Кадер Хан — дона, владетеля на престъпното царство в Бомбай — беше ужасно смешно да си го представим като засрамено осемнайсетгодишно хлапе, подкарано от двама улични бандюги.

— Те ме заведоха при Чота Гулаб , Малката роза. Така го бяха кръстили заради белега от куршум на лицето му. Куршумът пронизал бузата, избил повечето зъби и оставил белег, сбръчкан като роза. Той беше босът на целия район по онова време и преди да ме пребие до смърт за назидание на останалите, искаше да види наглия тип, нахлул в територията му.

Беше разярен. „Какво правиш ти, продаваш билети в моя район?!“ — попита ме на смесица от хинди и английски. Говореше лошо английски, но искаше да ме уплаши, все едно е съдия на процес. — „Знаеш ли колко хора са умрели , колко се наложи да избия , колко добри мъже загубих , за да завладея черния пазар на билетите във всички кина на тоя район?“ Бях ужасен, признавам, и си мислех, че ми остават само няколко минути живот. Затова захвърлих всякаква предпазливост и му отговорих дръзко: „Сега ще трябва да премахнете още един нахалник. Гулабджи — отвърнах му на английски, далеч превъзхождащ неговия, — защото аз нямам друг източник на доходи, нямам семейство и нямам какво да губя. Освен, разбира се, ако имате някоя прилична работа за един верен и находчив младеж.“