Грегъри Робъртс - Шантарам

— Не е съвсем същото.

— Същото е. Почти. Кадер ми плаща, значи аз печеля пари от това също като тях и прекарвам контрабанда нови лайна за една лайняна война, точно както и те.

— И може би започваш да се питаш какво, мамка му, правиш тук?

— И това, да. Ще ми повярваш ли, ако ти кажа, че представа си нямам? Наистина, честно, изобщо не знам защо го върша, заеби. Кадер ме помоли да бъда неговият американец , и аз го правя. Но не зная защо.

Умълчахме се, отпивахме от питиетата, заслушани в бръмченето и хлопането, което ни заобикаляше в оживената „Фалуда“. Голямо портативно радио лееше романтични газали на урду. Дочувах разговори на три-четири езика откъм насядалите близо до нас клиенти. Не разбирах думите, нито можех да позная кои са езиците — балучи, узбекски, таджикски, фарси…

— Чудесно е! — каза Халед, загреба с дългата лъжица тънките макарони от чашата и ги пъхна в устата си.

— Прекалено сладко е за моя вкус — отвърнах, но въпреки това отпих от питието.

— Някои неща трябва да са прекалено сладки — отвърна той и ми намигна, докато смучеше през сламката. — Ако фалудата не беше прекалено сладка, нямаше да я пием.

Допихме, излязохме навън на късното следобедно слънце и спряхме пред входа да запалим по цигара.

— Ще тръгнем в различни посоки — измърмори Халед, докато ми поднасяше запалена клечка в шепи. — Ти тръгвай нататък, на юг, и не спирай няколко минути. Ще те настигна. Не ми казвай довиждане.

Той се завъртя на пети и се заотдалечава, слезе от бордюра на платното и продължи по бързата лента на пешеходното движение между тротоара и колите.

Обърнах се и тръгнах в противоположна посока. Няколко минути по-късно в околностите на пазара едно такси рязко забави ход и спря до мен. Задната врата се отвори и влязох вътре при Халед. На предната седалка до шофьора имаше още един мъж. Беше в началото на трийсетте с къса тъмнокестенява коса над високо и широко чело.

Хлътналите му очи бяха кафяви, толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни, докато пряк слънчев лъч не пронижеше ирисите и не разкриеше червеникавите земни тонове в тях. Очите му гледаха спокойно и интелигентно изпод черните сключени вежди. Носът му беше прав и се спускаше над къса горна устна на уста с решителни очертания. Личеше си, че се е бръснал днес, сигурно не много отдавна, но сянка помрачаваше долната половина на лицето му покрай спретнатите, добре очертани линии, оформящи закръглената му брадичка. Това беше силно, квадратно, симетрично лице, красиво в своята сила и правилни пропорции, макар и лишено от открояващи се черти.

— Това е Ахмед Заде — съобщи Халед, щом таксито потегли. — Ахмед, това е Лин.

Ръкувахме се и се огледахме взаимно с еднаква прямота и приветливост. Силното му лице би изглеждало сурово, ако не беше особеното изражение, което леко присвиваше очите му и украсяваше скулите с бръчици от усмивки. Когато се съсредоточаваше и не беше напълно отпуснат, изражението на Ахмед Заде му придаваше вид, сякаш търси приятел сред тълпа непознати. То въздействаше обезоръжаващо и веднага спечели симпатиите ми към него.

— Много съм чувал за теб — каза той, щом ми пусна ръката и я облегна на седалката. Говореше английски колебливо, но ясно. Акцентът му беше онази мелодична северноафриканска смесица от френски и арабски.

— Дано не са само хубави неща — засмях се аз.

— Би ли предпочел хората да разправят лоши неща за теб?

— Не знам. Приятелят ми Дидие казва, че да хвалиш хората зад гърба им е крайно нечестно, защото единственото, от което не можеш да се защитиш, са хубавите неща, които хората разправят за теб.

— D’accord! — разсмя се Ахмед. — Точно така!

— Мамка му, това ми напомня… — намеси се Халед, бръкна в джоба си и извади сгънат плик. — Щях да забравя. Видях Дидие вечерта, преди да тръгнем. Търсеше те. Не можех да му кажа къде си и затова ме помоли да ти предам това писмо.

Поех сгънатия плик и го пъхнах в джоба на ризата си, за да го прочета насаме.

— Благодаря — промълвих. — Е, какво става? Къде отиваме?

— В една джамия — отвърна Халед с онази тъжна малка усмивка. — Първо ще вземем един приятел, а после ще се срещнем с Кадер и още някои души, които ще минат границата с нас.

— Колко са?

— Ще сме трийсетина, мисля, след като се съберем всичките. Повечето са вече в Кета или Чаман, близо до границата. Утре тръгваме — ти, аз, Кадербай, Назир, Ахмед и още един човек, Махмуд. Той е мой приятел. Мисля, че не го познаваш. Ще се запознаете малко по-късно.