Грегъри Робъртс - Шантарам

— Харесвам Назир — каза тя, облегнала глава на шията и гърдите ми. — Той е много мил и сърдечен.

Беше вярно и аз го знаех. Бях го открил със закъснение по трудния начин. Но как тя го беше разбрала от толкова беглото им познанство? Един от най-лошите ми недостатъци през онези години на изгнание бе слепотата ми за доброто у хората — никога не разбирах колко доброта носят в себе си един мъж или една жена, докато не им задлъжнявах повече, отколкото можех да изплатя. Хората като Карла различаваха добротата от пръв поглед, а аз гледах ли, гледах и твърде често не виждах нищо отвъд навъсеното изражение и гневния поглед.

Гледахме плажа долу, над който се стъмваше, и Назир, седнал с изправен гръб до своя малък огън. Една от малките ми победи над него, докато бях още слаб и зависим от силата му, беше с езика. Учех фрази от неговия език по-бързо, отколкото той — на моя. Моето дар слово го бе принудило да общува с мен предимно на урду. Когато се мъчеше да говори на английски, думите излизаха като тромави, окастрени куплети, натоварени със значения и щапукащи на малките краченца на безцеремонния разум. Често го поднасях за недодялания му английски, преувеличавах объркването си и настоявах да повтори, да се препъва от една загадъчна фраза към друга, докато накрая той ме наругаваше на урду и пущу и притихваше в мълчание.

Ала в действителност неговият окастрен английски винаги бе изразителен и често в ритъма на поезия. Да, той несъмнено бе орязан, но това беше, защото от него беше отсечено излишното и онова, което оставаше, беше сам по себе си чист и точен език — нещо повече от лозунгите, но по-малко от пословиците. Пряко волята си и без негово знание аз бях започнал да повтарям някои негови фрази. Веднъж той ми каза, докато тимареше сивата си кобила: „Всички коне добри, всички хора не добри“. Години наред винаги, когато се сблъсквах с жестокост, предателство и други разновидности на егоизма, особено моя собствен, се усещах, че повтарям фразата на Назир: „Всички коне добри, всички хора не добри“. И онази нощ, притиснал сърцето на Карла до моето, докато гледахме как неговият огън танцува по пясъка, аз си спомних друго от неговите изказвания на английски. „Няма любов — няма живот“ — казваше той. „Няма любов — няма живот.“

Притисках Карла, сякаш това можеше да ме излекува, и не се любихме чак докато нощта не запали и последната звезда на нашия голям прозорец, пълен с небе. Ръцете й бяха целувки по кожата ми. Устните ми разтваряха сбръчканото листенце на сърцето й. Тя дишаше, шепнейки, водеше ме и аз й говорех с ритъма и откликвах на своята необходимост. Обзе ни жар и ние заплувахме в докосвания, вкус и ароматни звуци. Отразени в стъклото, бяхме силуети, прозрачни образи; моят — изпълнен с огъня от плажа, а нейният — със звезди. И най-сетне, когато всичко свърши, тези наши прозрачни отражения се стопиха и се сляха в едно.

Беше хубаво, толкова хубаво, но тя никога не ми каза, че ме обича.

— Обичам те — прошепнах и думите кацнаха от моите устни на нейните.

— Знам — отвърна тя. Възнаграждаваше ме и ме жалеше. — Знам.

— Не съм длъжен да замина, знаеш ли.

— Защо заминаваш?

— Не съм сигурен. Чувствам… лоялност към него, към Кадербай, и все още съм му длъжник, в известен смисъл. Но има и нещо повече. И то е… имала ли си някога чувството, за каквото и да е, че целият ти живот е нещо като прелюдия … Сякаш всичко, което си вършил, те е водило точно към този етап и някак си си знаел, че един ден ще стигнеш дотам? Не го обяснявам добре, но…

— Разбирам за какво говориш — побърза да ме прекъсне тя. — И да, чувствала съм се така. Извърших нещо, някога, и то събираше целия ми живот… дори и годините, които още не съм изживяла… в един миг.

— Какво е то?

— Говорехме за теб — поправи ме тя, избягвайки погледа ми. — За теб и за това, че не си длъжен да заминеш за Афганистан.

— Е… — усмихнах се. — Както казах, не съм длъжен да замина.

— Тогава недей — отсече тя и извърна очи към нощта и морето.

— Ти искаш ли да остана?

— Искам да си в безопасност. И… да си свободен.

— Не говорех за това.

— Знам — въздъхна тя.

Почувствах как безпокойството се надига леко в тялото й, притиснато до моето, което подсказваше, че тя иска да се отмести. Не помръднах.

— Ще остана… — казах аз тихо, като се борех със сърцето си, и знаех, че това е грешка — … ако ми кажеш, че ме обичаш.

Тя затвори уста и така стисна устни, че те се превърнаха в бял белег. Бавно, сякаш клетка по клетка, тялото й отдръпна в себе си всичко онова, което ми бе дала преди малко.