Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ха! Договорихме се! Хайде! Да пояздим заедно, човече!

— Не, не! — извиках. — Никога няма да накарам тоя кон да язди редом с твоя, Викрам. По-лош ездач от мен не си виждал. Вече падах три пъти от него. Ако мога да го накарам да върви по права линия, ще съм щастлив.

— Хайде де, братко Лин. Виж какво, ще ти заема шапката си. С нея няма издънки, пич. Тя носи късмет. Имаш неприятности, защото си без шапка.

— Аз… не мисля, че шапка ще ми помогне, пич.

— Шапката е вълшебна бе, човек, казвам ти!

— Ти не си ме виждал как яздя.

— А ти не си слагал моята шапка. Шапката всичко оправя. А и освен това си гора. Не искам да обидя белотата ти, йаар , но това са индийски коне, човече. Имат нужда само от малко индийски стил от твоя страна, това е всичко. Поговори им на хинди, потанцувай им и ще видиш.

— Не съм убеден.

— Сигурно е, човече. Хайде, слез и потанцувай с мен.

— Какво?

— Хайде, потанцувай с мен.

— Няма да танцувам на конете, Викрам! — заявих с колкото достойнство и искреност успях да вложа в тази странна последователност от думи.

— Разбира се, че ще танцуваш! Сега слизаш с мен долу и ще изтанцуваме една малка индийска магия. Конете трябва да го видят онова готино индийско копеле вътре в строгата ти бяла външност, човече. Кълна се, конете ще те заобичат и ще яздиш като шибания Клинт Истууд!

— Не искам да яздя като шибания Клинт Истууд.

— Искаш, искаш! — засмя се той. — Всички искат.

— Не, няма да го направя.

— Хайде, де !

— Не става.

Той слезе и задърпа обувките ми от стремената. Вбесен, слязох и застанах до него срещу двата коня.

— Ето така — Викрам разлюля бедра и затанцува танц от някакъв филм. Запя и запляска в такт. — Хайде, йаар ! Вложи малко Индия, човече. Не ми се прави на шибан европеец.

Има три неща, на които нито един индиец не може да устои: красиво лице, красива песен и покана за танц. Аз бях достатъчно индиец, по моя си налудничав бял начин, да затанцувам с Викрам, дори и само защото не издържах да го гледам как танцува сам. Клатейки глава, се засмях пряко волята си и затанцувах с него. Той ме водеше в танца и добавяше нови стъпки, докато накрая не започнахме да изпълняваме обръщанията, стъпките и жестовете в пълен синхрон.

Конете ни гледаха с онази странна конска смесица от белоока боязливост и пръхтящо снизхождение. Но ние продължавахме да им пеем и танцуваме сред обраслата с трева хълмиста пустош, под синьото небе, сухо като дима на лагерен огън сред пустинята.

И когато танцът свърши, Викрам заговори на моята кобила на хинди и я остави да подуши черната му шапка. После ми я подаде и ми каза да я сложа. Нахлузих си я на врата и се качихме на седлата.

Проклет да съм, ако не подейства. Конете потеглиха и полека минаха в галоп. За първи и единствен път в живота си почти приличах на конник. За един славен четвърт час аз познах възторга от безстрашната синергия със сърцатото животно. Следвайки плътно Викрам, летях по стръмни възвишения и ги покорявах, за да полетя надолу от върха и да профуча през извитите примки на вятъра и разпръснатите храсти. Препускахме през равните пасища с леки скокове по земята, а после и Назир се включи в галопа заедно със своите ездачи. В тези мигове за кратко ние бяхме толкова диви, волни и свободни, колкото можеха да ни научат конете.

Все още се смеех и бърборех на Назир, когато два часа по-късно се изкачихме по стълбите и влязохме в къщата на брега. Влязох с възторжена усмивка през вратата и видях Карла да стои до дългата стъклена стена и да съзерцава морето. Назир я поздрави с грубовата нежност. Малка усмивчица грейна между челото и брадичката му и се опита да се скрие зад навъсеното изражение. Той взе малка бутилка вода, кутия кибрит и няколко вестника от кухнята и излезе от къщата.

— Остави ни сами — каза тя.

— Знам. Ще си запали огън на плажа. Понякога прави така.

Отидох при нея и я целунах. Беше кратка целувка, почти срамежлива, но вложих в нея цялата любов в сърцето ми. Когато устните ни се разделиха, ние се прегърнахме силно, загледани и двамата в морето. След малко видяхме Назир долу на плажа да събира плавей и сухи съчки за огъня. Той мушна смачкания на топка вестник между съчките и клонките, запали огъня и се настани до него срещу морето. Не му беше студено. Вееше топъл ветрец и довяваше гореща нощ. Той запали огъня, за да ни показва, докато нощта яздеше вълните срещу залеза, че е още там, на плажа, — че ние сме още сами.