Грегъри Робъртс - Шантарам

— Защо не намериш американец… искам да кажа, истински?

— Опитах се. Не можах да намеря толкова смахнат, че да поеме риска. Затова си ми нужен ти.

— Каква контрабанда ще прекарваме в Афганистан?

— Обичайната контрабанда по време на война — оръжия, експлозиви, паспорти, пари, злато, машинни части и лекарства. Пътешествието ще е интересно. Ако минем през тежковъоръжените кланове, на които ще им се иска да ни отнемат стоката, ще я доставим на един отряд бойци — муджахидини, които са обсадили Кандахар. Бият се с руснаците на това място вече две години и имат нужда от доставките.

Въпроси се блъскаха в трескавия ми мозък, стотици въпроси, но абстиненцията ме осакатяваше. Мазна, студена пот избиваше по кожата ми. Когато най-сетне думите се появиха, ги издърдорих със заекване:

— Защо го правиш? Защо Кандахар ? Защо там?

— Муджахидините, обсадили Кандахар, са мои хора, от моето село. И от селото на Назир. Те водят джихад, свещена война, срещу руските нашественици, за да ги прогонят от родината. До момента сме им помагали по много начини. Сега е време да ги подпомогна с оръжия и с моята кръв, ако е нужно.

Той се вгледа в болката, която трептеше по лицето ми и изрязваше парчета от очите ми. Усмихна се отново и притисна пръсти в рамото ми, докато тази болка, това докосване, неговото докосване, остана единственото, което чувствах в момента.

— Първо трябва да оздравееш — каза той, отпусна пръсти и докосна с длан лицето ми. — Аллах да е с тебе, синко. Аллах я фазак!

След като той ме остави, отидох до тоалетната. Стомашните спазми ме деряха с орлови нокти, а после разровиха вътрешностите ми с остриетата на агонията. Диарията ме разтресе в конвулсии. Измих се. Толкова силно ме тресеше, че зъбите ми тракаха. Погледнах се в огледалото и видях очите си. Зениците бяха толкова разширени, че целият ирис беше черен. Когато светлината се връща, когато хероинът спира и започва абстиненцията, и светлината се връща — тя се влива през черните фунии на очите.

Препасан с кърпа, аз се върнах в голямата всекидневна. Бях измършавял. Раменете ми бяха прегърбени, тресеше ме и стенех неволно.

Назир ме изгледа от глава до пети и презрителна усмивка изви дебелата му горна устна. Подаде ми чисти дрехи. Бяха точно същите като зеления афгански костюм на Кадер. Докато се обличах, треперех и на няколко пъти загубих равновесие. Назир ме гледаше, подпрял възлестите си юмруци на кръста. Усмивката накъдряше устната му като разтворени ръбове на мида. Всеки негов жест бе ярък и изразителен, пресилен като в пантомима, но в тъмните му очи се таеше свирепа заплаха. Внезапно осъзнах, че ми напомняше на японския актьор Тоширо Мифуне. Беше грозна, подобна на трол карикатура на Мифуне.

— Тоширо Мифуне знаеш ли го? — попитах го с отчаян, болезнен кикот. — Знаеш ли го Мифуне? А?

В отговор той отиде до входната врата и я отвори широко. Извади няколко банкноти от петдесет рупии от джоба си и ги хвърли на пода.

— Йаар бахинчуд! — изръмжа той, сочейки отворената врата. Върви, копелдак!

Затътрих се до купчината възглавници, струпани до огромния прозорец, и рухнах върху тях. Завих се с едно одеяло и се свих от раздиращи гърчове и спазмите на неистова жажда за дрога. Назир затвори вратата, зае позиция на килима, седнал по турски и изпънал гръб, ме загледа.

Всички ние овладяваме нервността и стреса до една или друга степен с помощта на коктейл от химикали, освобождавани в мозъка. Едни от основните са групата на ендорфините — пептидни невротрансмитери, притежаващи болкоуспокояващи свойства. Нервността, стресът и болката предизвикват прилив на ендорфини в резултат на естествен защитен механизъм. Когато вземем някакъв опиат — морфин, опиум или особено хероин — тялото престава да произвежда ендорфини. А когато спрем опиатите, следва период от пет до четиринайсет дни, преди тялото да започне нов цикъл на производство на ендорфини. Междувременно, докато трае черното, мъчителното пълзене на тези една-две седмици без хероин и без ендорфини, ние разбираме какво всъщност са нервността, стресът и болката.

„Как е по време на хероиновата абстиненция?“ — попита ме веднъж Карла. Опитах се да й обясня. „Припомни си всеки момент от твоя живот, когато си била уплашена, много уплашена. Някой се промъква зад гърба ти, когато си мислиш, че си сама, и крясва, за да те стресне. Банда главорези те обкръжава. Падаш насън от много високо или стоиш на самия ръб на стръмна канара. Някой те натиска под водата и усещаш, че вече нямаш въздух, й се мяташ, бориш се и драпаш към повърхността. Губиш управлението на колата и виждаш как стената приижда към безгласния ти вик. После ги събери накуп, всички тези смразяващи ужаси, и ги почувствай едновременно, всичките наведнъж, час след час и ден след ден. Припомни си всички болки, които си изпитала някога — изгаряне с горещо олио, острия разрез на стъклото, счупената кост, синините от чакъла, когато падна на черния път през зимата, главоцепът, ухоболът и зъбоболът. И после ги събери накуп — всички тези стискащи слабините, свиващи стомаха писъци от болка — и ги почувствай едновременно, час след час и ден след ден. А после си припомни всяка своя мъка. Спомни си смъртта на свой близък. Спомни си как любим човек те е отхвърлил. Спомни си чувствата на провал и срам и неописуемо тежко разкаяние. И ги събери накуп, сърцераздирателните скърби и нещастия, и ги почувствай едновременно, час след час и ден след ден. Ето това е абстиненцията. Хероиновата абстиненция е живот с одрана кожа.“