Грегъри Робъртс - Шантарам

А после, все още с пустинята в мозъка ми, усетих как тялото ми потъва и как изскочих над повърхността на задушаващо езеро. Дали не бе седмица след първата доза? Или месец? Изпълзях на сала и заплавах по смъртоносното езеро в лъжицата, а Сахара бе в кръвта ми. И тези греди горе — в тях имаше някакво послание, послание за това как и защо ние всички се пресичаме — Кадер и Карла, и Абдула, и аз. Животите на всички ни в брънката, която бе смъртта на Абдула, се пресичаха по някакъв неповторимо дълбок начин. Там, в гредите, бе ключът за шифъра.

Но аз затворих очи. Спомних си за Прабакер. Спомних си, че той се трудеше толкова упорито и толкова до късно в нощта, когато умря, защото таксито беше негово и работеше за себе си. Аз му бях купил таксито. Той щеше да е жив, ако не бях му купил това такси. Той беше мишлето, което бях дресирал и хранил с трошици в затворническата килия, мишлето, което разпнаха. Понякога прохладата на някой ясен час, в който не бях друсан, ми показваше образа на Абдула в минутата, преди да умре, сам сред кръга от убийци. Сам. Аз трябваше да бъда там. Аз бях с него всеки ден. Трябваше да бъда тогава с него. Приятелите не оставят своите приятели да умрат така — сами пред смъртта и съдбата. И къде ли беше тялото му? Ами ако той беше Сапна? Можеше ли моят приятел, моят обичен приятел наистина да е този безмилостен и безумен разчленител? Какво каза Гани? Парчета от насеченото тяло на Маджид били намерени из цялата му къща…

Можеше ли да обичам човека, сторил това? Какво означаваше, че някаква малка и настоятелна частица от мен се боеше, че той е Сапна, и въпреки това го обичаше?

И отново изстрелях в ръката си сребърния куршум и се отпуснах върху полюшващия се сал. И видях отговора в гредите горе. И бях сигурен, че с още малко дрога ще съумея да го проумея, и още малко, и още малко.

Събудих се и видях едно сърдито лице да ме гледа и да говори разпалено на език, който не разбирах. Беше грозно лице, озъбено лице, прорязано от дълбоки бръчки, които се спускаха надолу като разкривени зъбери от очите, носа и устата му. После лицето се сдоби с ръце, силни ръце, и усетих как ме вдигат от сала леглото ми, и ме закрепят неуверено на крака.

— Идваш! — изръмжа Назир на английски — Идваш, веднага?

— Разкарай… — произнесох бавно и замълчах за постигане на максимален ефект. — … се.

— Идваш! — повтори той. Гневът му така напираше да избухне, че той трепереше и отваряше несъзнателно уста, за да оголи захапката си.

— Не — казах аз и се обърнах отново към леглото. — Ти… се махай !

Той ме обърна отново към него. Ръцете му бяха неудържимо силни. Стисна раменете ми с менгеметата на дланите си.

— Веднага! Идваш!

Бях прекарал три месеца в стаята на Гупта-джи. Три месеца хероин всеки ден, храна през ден и единственото раздвижване — кратката разходка до тоалетната и обратно. Тогава не го знаех, но бях отслабнал дванайсет кила, най-силните дванайсет килограма мускули по тялото ми. Бях измършавял, охилавял и все още затъпял от дрогата.

— Добре — казах с престорена усмивка. — Добре, пусни ме, хайде де. Трябва да си събера нещата.

Той ме пусна и аз се наведох над масичката, на която лежаха портфейлът, часовникът и паспортът ми. Гупта-джи и Шилпа чакаха в коридора отвън. Събрах си вещите и ги напъхах в джобовете си. Преструвах се, че слушам Назир. Когато реших, че моментът е дошъл, замахнах към него с десница. Трябваше да го уцеля. И щях да го уцеля, ако бях здрав и трезвен. Дори не го докоснах и загубих равновесие. Назир стовари юмрук в слънчевия ми сплит, точно под сърцето. Превих се надве, без въздух и безпомощен, коленете ми бяха вдървени, а краката не ме държаха. Той вдигна главата ми с лявата си ръка за косата, вдигна десния си юмрук до рамото, позабави се, за да се прицели, и заби юмрук в ченето ми. Всичката сила на врата, плещите и гърба му бе вложена в този удар. Видях как Гупта-джи изви надолу устни и присви очи, а после лицето му избухна в дъжд от искри, след който светът стана по-тъмен от пещера, пълна със спящи прилепи.

Това бе единственият път в живота ми, когато ме нокаутираха. Пропадах сякаш цяла вечност, а земята бе невъзможно далече. След време смътно осъзнах някакво движение в пространството и си помислих: „Няма нищо, всичко това е само сън, наркотично видение, всеки момент ще се събудя и пак ще се надрусам.“

И тогава се стоварих отново върху сала с трясък. Но салът-легло, с който плавах цели три дълги месеца, се бе променил. Беше някак си по-различен, мек и гладък. И се носеше някакъв нов, прекрасен аромат, великолепен парфюм. Парфюмът беше „Коко“. Добре го познавах. Това беше Карла, парфюмът върху кожата на Карла. Назир ме беше изнесъл, метнат през рамото му, надолу по стълбите и на улицата и ме бе тръснал на задната седалка на едно такси. Вътре беше Карла. Главата ми лежеше в скута й. Отворих очи, за да погледна прекрасното й лице. Зелените й очи ме гледаха със състрадание, със загриженост и още нещо. Замижах и в подвижния мрак разбрах какво беше то, онова другото нещо в очите й. Беше погнуса. Тя беше погнусена от моята слабост, от пристрастеността ми към хероина, от вонята ми на занемарено и самоугаждане. После усетих допира на ръцете й по лицето си и той сякаш беше плач, а пръстите й, които галеха бузата ми, бяха сълзите.