Грегъри Робъртс - Шантарам

Можех да я обикна. Може би дори вече я обичах мъничко. Но понякога най-лошото, което можеш да сториш на една жена, е да я обикнеш. А аз все още обичах Карла. Обичах Карла.

— Какво ще правя аз ли? — повторих въпроса й. Хванах я за раменете и я задържах на една ръка разстояние. Усмихнах се. — Ще се друсам .

Потеглих и не се обърнах назад. Платих наема за апартамента за три месеца и дадох, значителен бакшиш на пазача на паркинга и портиера в сградата. Оставих в джоба си един хубав подправен паспорт, пъхнах резервните си паспорти и пачка пари в един сак и ги поверих заедно с мотора ми „Енфийлд Булет“ на Дидие. После хванах едно такси до салона за пушене на опиум на Гупта-джи, близо до Улицата на десетте хиляди курви, улица Шокладжи. Изкачих се по разнебитените дървени стъпала до третия етаж и влязох в клетката, която наркоманите бяха построили за себе си, редейки лъскавите остри метални пръти един по един.

Гупта-джи предлагаше на пушачите на опиум голяма стая с двайсет дюшека за спане и дървени възглавници. За онези със специални нужди пазеше други стаи зад открития салон. През една съвсем малка вратичка влязох в дискретния коридор, водещ към тези задни стаички. Толкова беше нисък, че се налагаше да се навеждам, едва ли не да пълзя. В стаята, която си избрах, имаше койка с дюшек от капок, протъркан килим, малко шкафче с врати от плетена ракита, лампа с копринен абажур и голяма глинена кана с вода. Трите стени бяха направени от рогозки, опънати на дървени рамки. Четвъртата, срещу горния край на леглото, гледаше към оживена улица, на която въртяха търговия местни и арабски търговци, но прозорците й бяха защорени и само няколко ярки звезди от слънчева светлина проблясваха в пролуките. Таван нямаше. Вместо това горе се виждаха дебели греди, които се пресичаха, събираха и крепяха глинения покрив. Много добре опознах този изглед.

Гупта-джи прие парите и нарежданията ми и ме остави сам. В стаята, толкова близо до покрива, беше много горещо. Свалих си ризата и угасих лампата. Малката тъмна стая приличаше на килия, на затворническа килия нощем. Седнах на леглото и сълзите бликнаха почти начаса. И преди бях плакал в Бомбай. Плаках след срещата с прокажените на Ранджит и когато непознатият беше умил измъченото ми тяло в затвора „Артър Роуд“, и заедно с бащата на Прабакер в болницата. Но винаги потисках тези мъки и страдания, успявах някак си да преглътна най-тежкото, напиращото. Тогава, сам в тази малка опиумна килия, с моята съсипана обич към умрелите ми приятели, Абдула и Прабакер, аз отприщих всичко.

Сълзите, когато напират у някои мъже, са по-лоши от боя. Плачът ранява по-дълбоко такива мъже от ритниците и палките. Сълзите бликат от сърцето, но някои от нас толкова често и толкова дълго се отричат от него, че когато то заговори, ние чуваме в скръбта си не една, а сто тъги. Знаем, че плачът е полезен и естествен. Знаем, че плачът не е слабост, а е сила. И все пак риданията изтръгват един по един заплетените ни корени от земята и когато заплачем, рухваме като повалени дървета:

Гупта-джи ме остави да се наплача. Когато най-сетне чух тътренето на чехлите му към вратата, аз избърсах мъката от лицето си и запалих лампата. Той ми донесе онова, което бях поискал — стоманена лъжица, дестилирана вода, еднократни спринцовки, хероин и стек цигари, и ги остави на малката масичка. С него имаше и едно момиче. Той ми каза, че името й е Шилпа, и я е определил за моя прислужница. Беше млада, на по-малко от двайсет, но вече белязана с мрачното изражение на работеща професионалистка. Надеждата, готова да изръмжи или да запълзи като пребито пале, се свиваше в очите й. Отпратих ги и двамата с Гупта-джи и си сготвих доза хероин.

Дозата стоя в спринцовката почти час. Пет пъти я вземах и опирах иглата в дебелата, силна, здрава вена на ръката си и пак я оставях неизползвана. И през целия този потен час се взирах в течността в спринцовката. Това беше. Дрогата на проклятието. Това беше голямата дрога, дрогата, която ме подтикваше да върша тъпи и брутални престъпления, която ме вкара в затвора; която ми беше струвала семейството и загубата на близките. Дрогата, която бе всичко и нищо — тя отнема всичко и в замяна не ти дава нищо. Но нищото , което ти дава, безчувствената празнота, която ти дава, понякога е всичко онова, което искаш.

Вкарах иглата във вената, изтеглих розата кръв, която доказваше, че пробивът е чист, и натиснах буталото чак до края. Още преди да успея да извадя иглата, хероинът превърна съзнанието ми в Сахара. Горещи, сухи, лъскави и безлични, дюните на наркотика попариха всички мисли и погребаха забравената цивилизация на ума ми. Топлината изпълни и тялото ми и уби хилядите малки болчици, ранички и притеснения, които понасяме и пренебрегваме всеки трезвен ден. Нямаше болка. Нищо нямаше.