Грегъри Робъртс - Шантарам

— Не изпитвам — въздъхнах.

— Но?

— Но… нищо. Между Карла и мен не се получи, но…

— Още ли я обичаш?

Обърнах се и я погледнах, но когато сините й очи срещнаха моите, смених темата.

— Чувала ли си нещо за мадам Жу?

— Нищичко.

— Разпитвала ли е за теб? Съвсем ли не е?

— Нищо, слава Богу. Странно — не мразя мадам Жу. Не изпитвам никакви чувства към нея, съвсем никакви, освен дето не искам никога повече да се доближа до нея. Но мразя прислужника й Раджан. Ако работиш в Двореца, точно с него общуваш и пред него отговаряш. Брат му се грижи за кухнята, но за момичетата се грижи Раджан. И тоя Раджан е злокобно копеле. Промъква се като призрак, все едно има очи на тила си. По-страшно нещо от него няма в целия свят, да ти кажа. Мадам Жу никога не съм я виждала. Тя разговаря с теб през метална решетка. Има поне по една във всяка стая, за да може да наблюдава какво става и да разговаря с момичетата или с клиентите. Шибано злокобно място, Лин. Предпочитам да умра пред това да се върна там.

Пак се умълчахме. Водата обливаше скалите и камъчетата под стената. Чайките се рееха по вятъра и дебнеха нещо да се запромушва или шмугне сред камъните.

— Колко пари ти остави той?

— Не знам точно — отвърна тя. — Не съм ги броила. Много са. Седемдесет-осемдесет бона — много повече от онези, заради които Маурицио накълца Модена и го убиха. Безумие, нали?

— Трябва да ги вземеш и да се чупиш оттук.

— Странно, мислех си, че току-що подписахме двегодишен договор с Мехта и продуцентската му компания. Договорът „Животът продължава“ , сещаш ли се?

— Майната му на договора.

— Я стига, Лин.

— Майната му на договора. Трябва да се измъкнеш. Представа си нямаме какво става. Не знаем защо загина Абдула. Не знаем какво е сторил и какво не е. Ако той не е бил Сапна, работата е зле. Ако е бил Сапна, е още по-зле. Най-добре вземай парите и просто… се махай.

— И къде да отида?

— Навсякъде.

— Ти заминаваш ли?

— Не, имам недовършена работа тук. А и… аз, в известен смисъл, съм свършен. Но ти трябва да се махнеш.

— Не схващаш, нали? — попита тя. — Не е заради парите. Ако се върна сега, ще си имам доста под ръка. Трябва ми нещо повече от парите. Тук се опитвам да изградя нещо с този бизнес. Тук мога да го постигна. Тук аз съм нещо . Аз съм някой. Хората ме гледат, когато вървя по улицата, защото съм различна.

— Ти ще си нещо , където и да си — усмихнах й се аз.

— Не ми се присмивай, Лин.

— Не ти се присмивам, Лиса. Ти си красавица и имаш голямо сърце — затова те гледат хората.

— Може да се получи — настоя тя. — С цялото си същество го чувствам. Лин, аз нямам образование и не съм умна като тебе. За нищо не съм учила. Но от това… може да стане нещо голямо. Бих могла, не знам… Бих могла да започна да продуцирам филми, може би — някой ден. Бих могла… да изградя нещо добро.

— Ти си добра . Ще се справиш добре, където и да отидеш.

— Не. Това е моят шанс. Няма да се върна и никъде няма да ходя, докато не успея. Ако не го направя, ако не се опитам, то всичко ще е напразно. Маурицио… и всичко останало, което се случи, ще е напразно. Ако си тръгна оттук, искам да го направя с поглед, устремен напред, и пълен джоб с пари, които съм спечелила сама.

Загледах се във вятъра; усещах как денят и всеки негов полъх над залива става ту топъл, ту хладен, и пак топъл. Малка флотилия от рибарски канута ни подмина на връщане към пясъчното убежище на рибарите близо до бордея. Внезапно си спомних дъждовния ден, когато плавахме с кану през наводнения двор на хотел „Тадж Махал“ и навлязохме под кънтящия тътнещ купол на Портата-паметник. Спомних си любовната песен на Винод и дъжда онази нощ, когато Карла дойде в прегръдките ми.

И загледан в неспирните вечни вълни, аз си спомних всичко загубено след тази бурна нощ: затвора, мъченията, Карла я нямаше, Ула я нямаше, Кадербай и Съвета му ги нямаше, Ананд го нямаше, Маурицио беше мъртъв, Модена сигурно беше мъртъв, Рашид беше мъртъв, Абдула беше мъртъв и Прабакер… това бе невъзможно… Прабакер също беше мъртъв . И аз бях един от тях — аз ходех, говорех и се взирах в бурните вълни, но в душата си бях мъртъв като всички тях:

— Ами ти? — попита Лиса. Усещах погледа й по себе си, долавях чувствата в гласа й: състрадание, нежност, може би дори любов. — Ако остана, а аз определено ще остана, ти какво смяташ да правиш?

Гледах я и разчитах руните в небесносините й очи. После станах от вълнолома, прегърнах я и я целунах. Целувката беше дълга. Цял живот изживяхме заедно в тази целувка — живяхме, обичахме и остаряхме заедно, и умряхме. После устните ни се отделиха и животът, който можехме да изживеем, се оттегли, сви се до искрица светлина, която всеки от нас винаги щеше да различава в очите на другия.