Грегъри Робъртс - Шантарам

Реех се. Носех се по вълните на течността от лъжицата — лъжицата, голяма колкото стаята. Салът на парализата от опиата се люлееше върху езерцето в нея, а пресичащите се греди над главата ми като че съдържаха отговор, някакъв отговор, в симетрията си. Гледах гредите и знаех, че отговорът е там и че би могъл да ме спаси. А после отново затварях очите си от смачкано олово и губех представа за всичко. Понякога се събуждах. Понякога бях достатъчно буден да поискам още от вцепеняващия наркотик. Понякога бях достатъчно буден, че да си спомня всичко.

Нямаше погребение за Абдула, защото нямаше тяло, което да погребат, ние да погребем. Трупът му беше изчезнал в разгара на бунта, също като трупа на Маурицио — напълно, като на лумнала умираща звезда. Отнесох заедно с другите тялото на Прабакер на гат-кладата. Тичах с тях по улиците. Тичах с тях под окичения с гирлянди товар — неговото телце — и нареждах имената на Бога, а после гледах как тялото му изгаря. След това скръбта заскита по уличките на бордея, а аз не можах да остана там, за да го помена със събралите се приятели и роднини. Те стояха близо до мястото, където само преди седмици Прабакер се ожени. Опърпаната украса от сватбата още висеше от покривите на някои колиби. Поговорих с Касим Али, Джони, Джитендра и Кишан Манго, но ги оставих и потеглих за Донгри. Имах някои въпроси към Абдел Кадер Хан, въпроси, които пъплеха в мен като тварите в ямата на Хасаан Обикуа.

Къщата до джамията „Набила“ беше затворена, заключена с тежки катинари, и тънеше в тишина. Никой в предния двор на джамията или на улицата с магазините не можа да ми каже къде е заминал, нито кога ще се върне. Сърдит и потиснат, отидох да видя Абдул Гани. Къщата му беше отворена, но прислугата каза, че е заминал от града на почивка и го очакват чак след седмици. Отбих се в цеха за паспорти и заварих Кришна и Вилу да бачкат. Те потвърдиха, че Гани им е оставил нареждания и достатъчно пари за около месец работа и казал, че заминава на почивка. Отидох в апартамента на Халед Ансари и заварих дежурен пазач, който ми каза, че Халед бил в Пакистан. Нямал представа кога намусеният пакистанец щял да се върне.

Останалите членове на Съвета на Кадеровата мафия също така внезапно и удобно бяха изчезнали. Фарид беше в Дубай. Гетерал Собхан Махмуд — в Кашмир. Никой не ми отвори, когато почуках на вратата на Кеки Дорабджи. Всички прозорци бяха със спуснати щори.

Раджубай, известен с това, че не пропускаше ден, без да се отбие в счетоводната си кантора във „Форта“, беше отишъл при болен роднина в Делхи. Дори и босовете и лейтенантите от втория ешелон бяха заминали от града или просто ги нямаше.

Тези, които бяха останали — агентите, занимаващи се със златото, валутните куриери и свръзките за паспорти из целия град — се държаха учтиво и дружелюбно. Работата за тях явно продължаваше със същото темпо и по същия начин. Собствената ми работа не се промени. Очакваха ме във всяко депо, обменно бюро, бижутериен магазин и други пунктове за свръзка в империята на Кадер. Бяха ми оставили нареждания при контрабандистите на злато, чейнджаджиите и мошениците, които изкупуваха и крадяха паспорти. Не бях сигурен дали това е комплимент — че на мен може да се разчита и ще се справя в отсъствие на Съвета — или ме смятат за толкова незначителен в тяхната схема, че не заслужавах дори обяснение.

Каквато и да беше причината, чувствах се безнадеждно сам в града. Загубих Прабакер и Абдула, най-близките си приятели, в една и съща седмица, а с тях загубих и точката върху картата на психиката, където пише: „Ти си тук“. Личността и самоличността в някои отношения приличат на координатите на пътната карта, която чертаят нашите пресичащи се връзки. Ние знаем кои сме и се самоопределяме какви сме чрез хората, които обичаме, и причините, поради които ги обичаме. Аз бях онази точка във времето и пространството, където дивата ярост на Абдула се пресичаше с щастливата доброта на Прабакер. Останал без посока, вече неопределян от тяхната дълбочина, с безпокойство и изненада осъзнах колко много съм започнал да завися от Кадер и неговия Съвет от мафиотски босове. Връзките ми с повечето от тях бяха бегли, така ми се струваше, ала въпреки увереността, която ми вдъхваше тяхното присъствие в града, те ми липсваха толкова, колкото и компанията на мъртвите ми приятели.

Бях гневен. Отне ми време да проумея този гняв и да разбера, че негов подбудител и прицел е Кадербай. Него обвинявах за смъртта на Абдула — за това, че не го е защитил и не го е спасил. Не можех да повярвам, че Абдула, приятелят, когото обичах, е жестокият безумец Сапна. Но бях готов да повярвам, че Абдел Кадер Хан има някаква връзка със Сапна и убийствата. Нещо повече — това, че е напуснал града, ме караше да се чувствам предаден. Все едно ме беше изоставил, за да посрещна… всичко, сам. Беше нелепа мисъл, разбира се, и доста самовъзвеличаваща ме. Истината беше, че стотици хора на Кадер продължаваха да работят в Бомбай, и аз работех с мнозина от тях всеки ден. Но въпреки това се чувствах точно така — изоставен и предаден. Студенина, породена от съмнение и студен гняв, започна да пъпли вътре в мен към най-дълбоките ми чувства към Хана. Все още го обичах и все още чувствах синовна връзка с него, но той вече не беше моят обожаван и безгрешен герой.