Грегъри Робъртс - Шантарам

Яхнах мотора пред хотела и разказах на Лиса всичко, което знаех. Здравият й тен изведнъж изчезна и лицето й пребледня, но тя бързо се стегна. Съгласи се с мен, че е логично да започнем от „При Леополд“. Абдула можеше да е там или да е оставил съобщение на някого. Тя се страхуваше и аз усетих как този страх сковава мускулите на ръцете й, когато се долепи до гърба ми. Фучахме през бавното и тромаво движение — разчитахме на късмета и инстинктите, също като Абдула.

В „При Леополд“ открихме Дидие, който се наливаше и потъваше в алкохолната бездна.

— Свърши — каза той завалено и си наля още едно уиски от голямата бутилка. — Свършено е. Застреляли са го преди около час. Всички говорят за това. От джамиите в Донгри четат заупокойни молитви.

— Откъде знаеш? — попитах. — Кой ти каза?

— Заупокойни молитви — смотолеви той и главата му се килна напред. — Каква нелепа и излишна фраза! Други молитви няма. Всяка молитва е заупокойна.

Сграбчих го за ризата и го разтърсих. Сервитьорите, които до един харесваха Дидие толкова, колкото и аз, гледаха и пресмятаха докъде ще ми позволят да стигна.

— Дидие! Слушай ме! Как разбра? Кой ти го каза? Къде се е случило?

— Полицията дойде тук — отвърна той, изведнъж изтрезнял. Бледосините му очи се втренчиха в моите, сякаш търсеше нещо на дъното на вир. — Похвалиха се на Мехмет, единия от собствениците. Познаваш Мехмет. И той е иранец като Абдула. Някои полицаи от участъка „Колаба“, отсреща, са участвали в засадата. Казаха, че го обкръжили в една уличка близо до пазар „Крофорд“. Призовали го да им се предаде. Казаха, че той не помръднал. Казаха, че дългата му коса се развявала по вятъра, и черните му дрехи също. Дълго говориха за това. Странно е, не мислиш ли, Лин, че говореха за дрехите му… и за косата му! Какво значи това? После те… казаха, че извадил два пистолета от якето си и започнал да стреля по тях. Всичките веднага отговорили на огъня. Бил прострелян на толкова много места, че тялото му било разкъсано, казаха. Разкъсано от залпа.

Лиса заплака, седна до Дидие и той я прегърна механично, както правим, обзети от скръб и шок. Нито я погледна, нито й обърна внимание. Погали я по рамото и започна да я люлее, но скръбното му изражение щеше да е същото, ако беше сам и сам се бе обвил с ръце.

— Събрала се голяма тълпа — продължи той. — Всички много се разстроили. Полицаите се нервирали. Искали да откарат тялото му в болница с един от техните микробуси, но хората нападнали микробуса и го изтикали от платното. Полицаите закарали тялото в участъка на пазар „Крофорд“. Тълпата ги последвала с обидни викове и крясъци. Мисля, че са още там.

Полицейският участък на пазар „Крофорд“. Трябваше да отида там. Трябваше да видя тялото. Трябваше да го видя. Може би беше още жив…

— Чакай тук — казах на Лиса. — Изчакай с Дидие или се прибери с такси. Ще се върна.

Копие се заби в хълбока ми, мина покрай сърцето и излезе в горната част на гърдите ми — копието на смъртта на Абдула, копието на мисълта за неговото мъртво, мъртво тяло. Потеглих към „Крофорд“ и всяко вдишване блъскаше коравото копие в сърцето ми.

Близо до полицейския участък бях принуден да оставя мотора, защото пътят бе задръстен от хорско гъмжило. Продължих пеша и скоро се намерих сред обезумели, безцелно сновящи, разярени хора. Повечето бяха мюсюлмани. От многото скандирания и изкрещяни лозунги успях да разбера, че не са просто опечалени. Смъртта на Абдула беше разгоряла прериен пожар от недоволство и отдавнашни жалби в пренебрегваните бедняшки бордеи, разпрострели се на цели акри около пазара. Крясъците на мъжете представляваха объркващ сбор от жалби и шумни протести за собствените им каузи. От няколко места кънтяха молитви.

Сред легиона от крещящи мъже цареше хаос и всяка крачка към полицейския участък бе спечелена с борба и блъскане, сила и воля. Мъжете прииждаха на талази, изблъскваха ме встрани, после напред и назад. Бутаха ме, удряха ме, ритаха ме с крака. Няколко пъти насмалко не ме събориха под тези тъпчещи крака и в последния момент се спасявах, вкопчвайки се в нечия риза, брада или шал. Най-сетне мярнах полицейския участък и полицаите. С каски и щитове, те се бяха строили в три или четири редици пред участъка по цялата му дължина.

Един мъж до мен в тълпата ме хвана за ризата и започна да ме удря по главата и лицето. Нямах представа защо ме нападна — може би и самият той не разбираше, но това нямаше значение. Ударите се сипеха и се сипеха върху мен. Прикрих се с ръце и се опитах да се откопча. Ръката му не пускаше ризата ми и аз не можех да се откъсна. Пристъпих напред, бръкнах в очите му с пръсти и стоварих юмрук точно до ухото му. Ръцете ме пуснаха и той залитна назад, но ме заудряха други. Тълпата около мен се разтвори, аз се изправих и започнах да замахвам напосоки и да удрям всичко, до което се докопвах.