Грегъри Робъртс - Шантарам

Бях загазил. Знаех, че рано или късно ще изгубя силата и изненадата, която държеше нападателите по-далеч. Нахвърляха ми се, но само по един. Фрасваха ме и се отдръпваха. Аз танцувах и млатех всеки, който се приближаваше, но бях обкръжен и не можех да победя. Само защото тълпата бе увлечена в боя, ги задържаше да не се юрнат напред; задушаваща преса от тела.

Една решителна фаланга от осем-девет души разкъса кръга и се оказах лице в лице с Халед Ансари. Подвластен на инстинкта, едва не го цапардосах. Той размаха ръце да спра. Неговите хора отново се врязаха в тълпата, а Халед ме затика подир тях. Някой ме удари в гръб по главата, аз се обърнах и отново им се нахвърлих. Искаше ми се да се сбия с всеки мъж в града, да се бия, докато ударите им ме вкарат в несвяст, докато престана да усещам копието, копието на мъртвия Абдула, в гърдите си. Халед и двама от приятелите му ме награбиха и ме измъкнаха от гърчещия се налудничав ад, в който се беше превърнала улицата.

— Тялото му не е тук — съобщи ми Халед, когато намерихме мотора ми, и избърса лицето ми с кърпа. Окото ми бързо се подуваше, от носа и от сцепената ми долна устна капеше кръв. Изобщо не бях почувствал ударите. Нямаше болка. Цялата болка беше в гърдите ми, точно до сърцето, аз я вдишвах, издишвах, вдишвах…

— Тълпата връхлетяла в участъка. Стотици. Преди ние да стигнем там. Когато ченгетата успели да ги изтикат отново навън, отишли в килията, където държали тялото, и видели, че е празна. Тълпата освободила всички затворници и те изнесли трупа.

— Ох, Боже — изстенах. — Да му еба майката. Господи. — Ще пратим хора — каза Халед, спокойно и уверено. — Ще разберем какво е станало. Ще го… ще го намерим. Ще намерим тялото му.

Върнах се в „При Леополд“ и заварих Джони Пурата на масата на Дидие. Дидие и Лиса си бяха тръгнали. Строполих се на стола до него точно както Лиса се строполи до Дидие преди няколко часа. Подпрях лакът на масата и разтърках очи с китките си.

— Ужасно — каза Джони.

— Да.

— Не биваше да се случва.

— Не.

— И нямаше нужда да се случва. Не така.

— Да.

— Не му трябваха тия пари. Били са последните за вечерта, но нямаше нужда. Вчера изкара много пари.

— Какво? — възкликнах и го погледнах сърдито. Бях много объркан.

— Катастрофата с Прабакер — обясни той.

— Какво?

— Катастрофата — повтори той.

— Каква… катастрофа ?

— Боже мой, Лин. Мислех, че знаеш — каза той, кръвта се дръпна от лицето му като отливна вълна и се спря в стегнатото му гърло. Гласът му секна и очите му се напълниха със сълзи. — Мислех, че знаеш. Още щом ти видях лицето и как изглеждаш, си помислих, че знаеш. Чакам те от близо час. Още щом излязох от болницата, дойдох да те търся.

— Болница… — повторих глупаво.

— Болницата Сейнт Джордж. Той е в интензивното. Операцията…

— Каква операция?

— Пострадал е… много тежко, Лин. Операцията беше… Още е жив.

— Но какво?

Джони избухна в ридания и успя да се овладее с огромно усилие на волята, дишайки дълбоко и стиснал зъби.

— Качил двама клиенти, много късно снощи. Всъщност било към три часа сутринта. Някакъв мъж с дъщеря си, били за летището. На магистралата имало ръчна количка. Нали знаеш как тия хора нощем минават напряко по главния път. Забранено е, ама те си минават, йаар , за да спестят цели мили бутане на тежките колички. Тази била пълна със стоманени пръти за строеж. Дълги стоманени пръти. Изтървали количката по едно възвишение. Изплъзнала им се от ръцете и се сурнала надолу. Прабакер излязъл на завоя с таксито и онова нещо се забило в предницата на колата. Няколко пръта влезли през прозореца. Мъжът и жената отзад били убити. Главите им били откъснати. Напълно. Прабакер бил ударен в лицето.

Той отново се разрида и аз го хванах, за да го успокоя. Туристите и редовните клиенти по другите маси ни погледнаха, но бързо се извърнаха. Когато той се поуспокои, му поръчах уиски. Той го изгълта на един дъх, също като Прабакер в първия ден на запознанството ни.

— Много ли е зле?

— Лекарят каза, че ще умре със сигурност — изхлипа Джони. — Челюстта му е откъсната. Стоманата я е отнесла. Всичко е отнесено. Всичките му зъби. На мястото на устата и челюстта му има голяма дупка, само голяма дупка. Дори не са бинтовали лицето му, защото от тая дупка излизат страшно много тръби и тръбички. За да му поддържат живота. Как е оживял — така в тая кола, никой не може да каже. Стоял е затиснат вътре два часа. Лекарите смятат, че до довечера ще умре. Затова тръгнах да те търся. Ранен е тежко в гърдите, в корема и в главата. Той умира, Лин. Ще умре. Трябва да отидем.