Грегъри Робъртс - Шантарам

Един боец муджахидин веднъж ми каза, че съдбата дава на всички нас трима учители, трима приятели, трима врагове и три големи любови в живота. Но тези дванайсет души са винаги прикрити и ние никога не знаем кой, кой е, докато не сме ги обикнали, напуснали или борили с тях. Кадер беше един от моите дванайсет, но неговото прикритие беше едно от най-добрите. В тези дни на самотност и гняв, докато скръбното ми сърце постепенно бе сковавано от отчаяние, аз започнах да го мисля за враг, моя обичен враг.

Сделка след сделка, престъпление след престъпление, ден след ден моята воля, целеустременост и надежда се тътреха към ямата. Лиса Картър положи усилия и спечели договора си с Чандра Мехта и Клиф де Суза. Заради нея и аз присъствах на срещата, която уреди окончателно сделката, и се подписах като неин партньор. Продуцентите смятаха моето участие за важно, аз бях сигурният им канал към черните пари на мафията на Кадер Хан, неограничен и практически неизтощим ресурс. Не споменаха тази връзка, не и тогава, но тя беше ключов фактор за решението им да подпишат с Лиса. Според договора ние с нея трябваше да осигуряваме чуждестранни епизодици , както наричаха изпълнителите на малки роли, за три големи студии. Условията за заплащане и комисионите бяха уточнени за две години.

След срещата Лиса ме придружи до мотора, паркиран до вълнолома на крайбрежния булевард. Седнахме заедно точно на мястото, където Абдула беше сложил ръка на рамото ми преди години, когато морето, давещото море изпълваше мислите ми. И двамата бяхме самотни и отначало си говорехме, както разговарят самотните хора — с откъслечни жалби и ъгълчета, изрязани от разговорите, които вече бяхме водили със себе си, насаме.

— Той знаеше, че ще стане така — каза тя след дълго мълчание. — Затова ми даде онези пари в сейфа. Говорили сме за това. Той ми говори. Говореше, че ще го убият. Знаеш ли за войната в Иран? Войната с Ирак? На няколко пъти едва не са го убили там. И тази мисъл се бе загнездила в главата му, сигурна съм. Мисля, че искаше да умре, задето е избягал от войната и е зарязал приятелите и семейството си. И когато се стигнеше до това, ако някога се стигнеше, той искаше да си отиде така.

— Може би — отговорих, загледан във величественото и равнодушно море. — Карла веднъж каза, че всички ние се опитваме да се самоубием по няколко пъти в живота си и рано или късно всички успяваме.

Лиса се засмя, защото я изненадах с този цитат, но смехът й завърши с дълга въздишка. Тя наклони глава, за да може вятърът да си играе с косата й.

— Историята с Ула ме убива, Лин — сподели тя тихо. — Не мога да избия Модена от мислите си. Чета всички вестници, всеки ден, и търся нещо за него — че са го намерили, може би, или каквото и да е. Странно… случилото се с Маурицио, знаеш, след това бях зле седмици наред. Плачех непрекъснато, както си вървях по улицата, или четях книга, или се мъчех да заспя, не можех да се нахраня, без да ме свие стомахът. Не спирах да мисля за мъртвото му тяло… и ножът… какво ли е било чувството, когато Ула заби ножа в него… Но сега всичко това почти изчезна. Още го има, знаеш ли, някъде дълбоко в корема ми, но вече не ме побърква. И дори Абдула, не знам дали все още не съм в шок и отричам, или каквото и да е, но аз не… не си позволявам да мисля за него. Все едно… все едно го приемам . Но Модена — с това става все по-зле. Не мога да престана да мисля за него.

— И аз го виждам — промълвих. — Виждам лицето му, а дори не съм влизал в хотелската стая. Това не е добре.

— Трябваше да я ударя.

— Ула ли?

— Да , Ула!

— Защо?

— Тази… безчувствена… кучка . Тя го заряза там, вързан, в онази стая. Вкара и теб в неприятности, и мен, и… Маурицио… Но когато ни каза за Модена, аз само я прегърнах и я заведох под душа, и се грижех за нея, все едно ми беше казала, че не е нахранила златната си рибка. Трябваше да я зашлевя или да я фрасна в ченето, да я изритам в гъза! А сега тя си отиде, а аз продължавам да откачам заради Модена.

— Някои хора постъпват така. — Усмихвах се на гнева й, защото и самият аз се гневях. — Някои хора винаги успяват да ни накарат да ги съжалим, без значение колко тъпо се чувстваме и колко се ядосваме после. Те са нещо като канарчетата в мините на сърцата ни. Ако спрем да се грижим за тях, когато ни разочароват, здраво ще загазим. А и аз не се намесих в това, за да й помогна. Исках да помогна на теб.

— О, знам, знам — въздъхна тя. — Ула не е виновна. Не е. Дворецът я увреди. Напълно й обърка главата, всички, които са работили за мадам Жу, са увредени по някакъв начин. Трябваше да видиш Ула едно време, когато започна работа там. Разкошна беше. Казвам ти. И някак… невинна… по начин, който ние, останалите, не бяхме, ако ме разбираш. Когато аз отидох там и започнах работа, вече бях се побъркала. Но и мен ме увреди. Всички ние… трябваше да… там вършехме доста извратени гадости…