Грегъри Робъртс - Шантарам

— Ти ми разказа — вметнах кротко.

— Така ли?

— Да.

— Какво съм ти разказала?

— Разказа ми… много неща. Онази вечер, когато се отбих у Карла да си взема дрехите. Дойдох с детето, с Тарик. Ти беше много пияна и много друсана.

— И съм ти казала за това?

— Да.

— Божичко! Това не си го спомням. Бях започнала да изпадам в абстиненция. Беше първата нощ, след като се опитах да се откача — и наистина се откачих. Детето го помня, обаче… помня и че ти не искаше да правим секс.

— О, ама аз исках .

Тя бързо се обърна и ме погледна в очите. Устните й се усмихнаха, но малка бръчка разряза челото и. Беше облечена с червен шалвар камиз. Дългата свободна риза прилепваше по гърдите й и очертаваше фигурата й на силния морски вятър. Сините й очи блестяха от смелост и други мистерии. Тя беше храбра и крехка, и твърда в един и същи миг. Беше се измъкнала от живота в двореца на мадам Жу, който я давеше, и беше надвила хероина. За да защити живота на приятелката си и своя собствен, бе помогнала в убийството на човек. Бе загубила любимия си, Абдула, моя приятел, чието тяло бе разкъсано и обезобразено от куршумите. И всичко това беше там, в очите й и изпитото й лице — по-изпито, отколкото трябваше. Всичко беше там, ако знаеш как да го потърсиш и знаеш къде да търсиш.

— А ти как попадна в Двореца? — попитах и тя трепна при смяната на темата.

— Не знам — въздъхна. — Още малка избягах от къщи. Не издържах у нас. Махнах се веднага, щом можех. След няколко години вече бях тийнейджърка наркоманка, бачках на тротоара в Ел Ей и сводниците, които се сменяха всеки месец, ме пребиваха. После дойде едно момче — мило, кротко, самотно и добро момче на име Мат. Хлътнах по него здравата. Той беше първата ми истинска любов. Беше музикант и беше ходил два-три пъти в Индия. Сигурен беше, че ще можем да спечелим достатъчно пари и да започнем отначало, ако пренесем контрабандно някакви лайна от Бомбай на връщане у дома. Каза, че той ще плати билетите, ако се навия. Когато пристигнахме тук, той просто избяга с всичко — с всичките ни пари, моя паспорт, всичко. Не знам какво се случи. Не знам дали го е хванало шубето, дали е намерил някой друг да свърши работата, или просто е решил да я свърши сам. Не знам. Накрая… го закъсах в Бомбай, яко, неистово пристрастена към хероина, без пари и без паспорт. Започнах да бачкам в една хотелска стая и да прилагам разни номера, че да движа. След два месеца, един ден в стаята ми влезе ченге и каза, че са ме пипнали. Щях да вляза в индийски затвор, освен ако не се съглася да работя за една негова приятелка.

— Мадам Жу.

— Да.

— Кажи ми виждала ли си я някога? Разговаряла ли си с нея лично ?

— Не. С нея почти никой не разговаря и не я вижда, освен Раджан и брат му. Карла се е срещала лично с нея. Тя я мрази. Мрази я повече от… Никога не съм виждала подобно нещо в живота си. Карла я мрази толкова много, че чак е луднала от това, ако ме разбираш. Тя мисли за мадам Жу почти непрекъснато и ще я спипа рано или късно.

— Онази история с Ахмед и Кристин — измърморих. — Тя мисли, че мадам Жу ги е убила, и обвинява себе си за случилото се. Не може да се примири.

— Точно така! — възкликна тя учудено, набърчи чело и се усмихна озадачено. — Тя ли ти разказа?

— Да.

— Това е… — тя се засмя. — Това е изумително! Карла с никого не говори за тези неща. Ама с никого . Но сигурно не е чак пък толкова изумително. Ти наистина й влезе под кожата. Нали се сещаш, тогава, когато в бордея имаше холера и така нататък? Тя после говореше за това седмици наред. Говореше, все едно то беше някакво свещено откровение, някаква трансцендентална висота. И много говореше за теб. Никога не съм я виждала толкова… вдъхновена , предполагам.

— Когато Карла ме нави да те спася от Двореца — заговорих аз, без да я поглеждам, — заради теб ли беше или беше, само начин да спечели точки срещу мадам Жу?

— Питаш дали ние с тебе сме били просто пионки в играта на Карла? Това ли ме питаш?

— Нещо такова.

— Мисля, че ми се налага да кажа… да, бяхме. — Тя свали дългия шал от врата си и го прекара през отворената си длан като го гледаше втренчено. — О, знаеш ли, Карла си ме харесва , сигурна съм. Поверявала ми е неща, които никой не знае, дори и ти. И аз я харесвам. Тя е живяла в Щатите, нали знаеш. Израснала е там и не й беше безразлично. Мисля, че съм единствената американка, която някога е работила в Двореца. Но в дъното на всичко, най-отдолу, беше тази война с мадам Жу. Мисля, че бяхме употребени — и ти, и аз. Но това няма значение, знаеш ли? Тя ме измъкна оттам — ти ме измъкна оттам заедно с нея, и страшно се радвам! Каквито и да са били основанията й, не изпитвам лоши чувства към нея и мисля, че и ти не бива да изпитваш.