Грегъри Робъртс - Шантарам

Когато таксито най-сетне спря, Назир ме изнесе два етажа по-нагоре толкова лесно, все едно мъкнеше чувал брашно. Свестих се отново метнат на рамото му и видях Карла да се качва след нас по стълбите. Опитах се да й се усмихна. Влязохме в голяма къща през заден вход, който водеше към кухнята. От голямата модерна кухня минахме в огромна, открита всекидневна със стъклена стена, която гледаше към златист плаж и тъмното сапфирено море. Назир ме смъкна от плещите си и ме положи по-нежно, отколкото очаквах, върху купчина възглавници до стъклената стена. Последната доза, която си бих точно преди той да ме отвлече от бардака на Гупта-джи, беше голяма. Твърде голяма. Бях скапан и ме унасяше. Желанието да затворя очи и да пропадна в унеса ме заливаше с неустоими, огромни вълни.

— Не се опитвай да ставаш — каза Карла, коленичейки до мен, и започна да бърше лицето ми с мокра кърпа.

Засмях се, защото последното нещо, което би ми дошло наум, беше да стана. Смътно усетих през наркотичния унес натъртеното по брадичката и челюстта си.

— Какво става, Карла? — попитах и чух дрезгавия си неравен глас. Три месеца пълно мълчание и мъгла в душата бяха изкривили говора ми, плетях езика и от устата ми излизаше пискливо ломотене. — Какво правиш тук? Какво правя аз тук?

— Да не мислиш, че щях да те оставя там?

— Как разбра? Как ме намери?

— Приятелят ти Кадербай те намери. Той ме помоли да те доведа тук.

— Той е помолил теб ?

— Да — отвърна тя. Гледаше ме в очите така втренчено, че погледът й пробиваше упоението, както изгревът пронизва утринната мъгла.

— Къде е той?

Тя се усмихна и усмивката й беше тъжна, защото бях задал неправилния въпрос. Сега го знам. Сега не съм друсан. Това беше шансът ми да узная цялата истина или поне онази част от истината, която знаеше тя. Ако й бях задал правилния въпрос, тя щеше да ми каже истината. Това бе силата зад втренчения й поглед. Тя беше готова да ми каже всичко. Може би дори ме е обичала или е започвала да ме обича. Но аз не й зададох въпроса, който трябваше. Не попитах за нея. Попитах за него.

— Не знам — отвърна тя, подпря се на ръце и се изправи до мен. — Трябваше да бъде тук. Мисля, че скоро ще дойде. Но не мога да изчакам. Трябва да тръгвам.

— Какво? — седнах и се опитах да бутна завесите на опиянението, за да я виждам, да й говоря, да я задържа до мен.

— Трябва да тръгвам — повтори тя и пъргаво се запъти към вратата. Назир я чакаше там, дебелите му ръце стърчаха от грамадата на тялото му. — Няма как. Трябва да свърша много неща, преди да замина.

— Да заминеш? Как така да заминеш ?

— Пак напускам Бомбай. Имам малко работа. Важна е, и… ами, трябва да я свърша. Ще се върна след месец и половина два. Тогава ще се видим, може би.

— Но това е безумие. Нищо не разбирам. Щом ще ме зарежеш сега, трябваше да ме оставиш там .

— Виж… — усмихна се търпеливо тя. — Вчера пристигнах и се опитвам да не се задържам. Дори в „При Леополд“ няма да се отбивам пак. Видях Дидие тази сутрин — праща ти много здраве, между другото, но това беше, няма да се задържам тук. Съгласих се да помогна да те измъкнем от онзи малък договор за самоубийство, който беше сключил със себе си при Гупта-джи. Сега вече си тук и нищо не те застрашава, а аз трябва да тръгвам.

Тя се обърна и каза нещо на Назир. Говореха на урду и разбирах само всяка трета четвърта дума от разговора им. Той се разсмя, докато я слушаше, обърна се и ме изгледа с обичайното си презрение.

— Какво каза той? — попитах я, щом млъкнаха.

— Не ти трябва да знаеш.

— Трябва ми.

— Според него няма да издрапаш — отвърна тя. — Казах му, че тук ще се изчистиш и ще ме изчакаш да се върна след два месеца. Според него няма да стане. Смята, че ще избягаш оттук да си праснеш една доза още в първата минута на абстиненцията. Обзаложих се с него, че ще издържиш.

— Колко заложи?

— Хиляда долара.

— Хиляда долара — повторих аз. Залогът беше впечатляващ, въпреки малкия шанс.

— Да. Той няма повече пари — това му е резервът. Залага всичките, че ще се пречупиш. Казва, че си слабак, и затова се дрогираш.

— Ти какво казваш?

Тя се засмя. Толкова рядко беше да я видиш и чуеш да се смее, че поех тези искрящи, закръглени срички на щастието в себе си като храна, като питие, като дрогата. Въпреки че бях друсан и ми се гадеше, съвършено ясно разбирах, че най-голямото съкровище и най-голямата наслада, които щях да позная някога, бе този смях. Да разсмея тази жена и да усещам как смехът й бълбука от устните й по лицето, по кожата ми.