Грегъри Робъртс - Шантарам

Щурмът на тревогата върху незащитеното съзнание, мозъкът без естествени ендорфини, подлудява мъжете и жените. Всеки абстинентен наркоман е луд и лудостта е толкова свирепа и жестока, че някои умират от нея. Във временната лудост на този одран и изтормозен свят извършваме престъпления и ако оцелеем, след години, и оздравеем, вече здрави, си спомняме за престъпленията и се чувстваме окаяни, смутени и отвратени от себе си, също като мъжете и жените, които, изтезавани, предават другарите и родината си.

Цели два дни и две нощи в мъки. Знаех, че няма да издържа. Повръщането и диарията почти престанаха, но болките и тревогите с всяка минута ставаха все по-силни и по-силни. Отвъд пищенето на кръвта един спокоен, настоятелен глас нареждаше: „Можеш да прекратиш това… Можеш да се оправиш, можеш да прекратиш това… вземи парите… купи си доза… можеш да спреш болката…“

Леглото на Назир от бамбук и кокосови влакна се намираше в далечния ъгъл на стаята. Промъкнах се към него и се втренчих в якия афганец, все така седящ на килимчето си до вратата. Разтреперан и стенещ от болки, придърпах леглото по-близо до големия прозорец с изглед към морето. Награбих памучен чаршаф и започнах да го дера със зъби. Той поддаде на няколко места и го зараздирах на ивици по дължина. С трескави движения, почти в паника, метнах две дебели бродирани постелки върху леглото за дюшек и легнах отгоре. С две от ивиците завързах глезените си за леглото. С трета завързах лявата си китка. После легнах, извърнах глава и погледнах Назир. Държах последната ивица и го молех с очи да върже ръката ми за леглото. Тогава за пръв път се погледнахме еднакво откровено в очите.

Той стана от килимчето си и тръгна към мен. Взе парчето плат от ръката ми и върза дясната ми китка за рамката на леглото. Панически вик на попаднал в клопка човек се изтръгна от зейналата ми уста. И втори. Прехапах езика си, прегризах бузите си отвътре и кръвта шурна от устните ми. Назир кимна бавно. После откъсна още една дебела ивица от чаршафа и я усука като тирбушон. Пъхна я между зъбите ми, затегна я и я завърза на тила ми. Захапах опашката на дявола и изпищях. Извърнах глава и видях в прозореца собственото си отражение, привързано към нощта. В тези мигове бях Модена — чаках, гледах и крещях с очи.

Прекарах вързан за леглото две денонощия. Назир се грижеше за мен с нежност и постоянство. Винаги беше до мен. Всеки път, когато отворех очи, чувствах загрубялата му длан на челото си — бършеше потта и сълзите към косата ми. Всеки път, когато блеснеше светкавица или спазъм сгърчеше крака, ръката или стомаха ми, той беше до мен, разтриваше ме и разхлабваше с топлина възела на болката. Всеки път, когато изхленчвах или крещях със запушена уста, той ме поглеждаше в очите и ме насърчаваше да издържа, да успея. Махна я, когато се задавих с повръщано и не можех да си поема въздух през носа, но беше силен мъж и знаеше, че не искам да чуват виковете ми. Щом кимнах, той отново сложи превръзката и я затегна.

А след това, когато разбрах, че съм или достатъчно силен да издържа, или достатъчно слаб, че да си тръгна, кимнах на Назир и примигах, и той махна превръзката окончателно. Една по една, той развързва лентите от китките и глезените ми. Направи ми бульон от пиле, ечемик и домати, без никакви подправки, освен сол. Това беше най-гъстото и вкусно ястие, което някога бях опитвал в живота си. Хранеше ме лъжица подир лъжица. След един час доядох купичката и той за пръв път ми се усмихна. Тази усмивка беше като блясък на морска скала на Слънцето след летен дъжд.

Абстиненцията продължава около две седмици, но първите пет дни са най-тежките. Ако издрапаш първите пет дни, ако шестата сутрин можеш да пълзиш и да се влачиш без дрога, знаеш, че вече си чист и ще издържиш. През следващите осемдесет дни с всеки час се чувстваш малко по-добре, малко по-силен. Спазмите утихват, гаденето минава, треската и мръзненето изчезват. След време най-лошото е, че просто не можеш да спиш. Нощем лежиш на леглото, въртиш се, гърчиш се, а сънят не идва. През тези последни дни и последни много дълги нощи на абстиненцията аз станах стоящ баба — не сядах и не лягах по цял ден и по цяла нощ, докато изтощението не ми подсечеше краката. Тогава рухвах и потъвах в съня.

И тя минава, абстиненцията минава, и се изтръгваш от захапката на кобрата — пристрастяването към хероина, като всеки оцелял от някакво бедствие: зашеметен, ранен завинаги и радостен, че си жив.

Назир прие първите ми ехидни шеги — дванайсет дни след началото на абстиненцията — за сигнал да започна обучението си. От шестия ден правех разходки с него за леко разкършване и чист въздух. Първите бяха бавни, препъвах се и се връщах в къщата след петнайсет минути. На дванайсетия ден вече ходех по целия плаж с него с надеждата да се уморя толкова, че да заспя. Най-сетне той ме заведе в конюшнята, където държаха конете на Кадер. Тя беше преустроен навес за лодки, през една улица от плажа. Конете бяха обучени за начинаещи ездачи и разхождаха туристите по плажа в разгара на сезона. Белият скопен кон и сивата кобила бяха едри и покорни животни. Взехме ги от коняря и ги поведохме по равния утъпкан пясък на плажа.