Грегъри Робъртс - Шантарам

Докато работех и се тревожех, „При Леополд“ се промени завинаги. Компанията, която се събираше там, се разпръсна и изчезна. Карла я нямаше. Ула я нямаше. Модена го нямаше и вероятно беше мъртъв. Маурицио беше мъртъв. Веднъж — бях твърде зает и нямах време да се отбия за питие — минах покрай арките на входа и не видях нито едно познато лице. Само Дидие постоянстваше, все така седнал на любимата си маса всяка вечер, въртеше си бизнеса и приемаше почерпки от стари приятели. Постепенно около него се събра нова компания с нов, по-различен стил. Лиса Картър една вечер доведе Калпана да пийнат и младата асистент-продуцентка започна да идва редовно в „При Леополд“. Викрам и Лети бяха в последния етап на подготовката за сватбата и се отбиваха на кафе, да похапнат или да изпият по бира почти всеки ден. Ануар и Дилип, двама млади журналисти, колеги на Кавита Сингх, приеха поканата й да се отбият и да огледат мястото. Когато дойдоха за пръв път, завариха там Лиса Картър, Калпана, Кавита и Лети с още три германки, които се бяха снимали за Лиса като статистки във филм — седем красиви, интелигентни и жизнени млади жени. Ануар и Дилип бяха здрави, щастливи и необвързани млади мъже. След това започнаха да идват в „При Леополд“ всеки ден и всяка вечер.

Атмосферата, създавана от новата компания, беше по-различна от онази, процъфтявала около Карла Сааранен. Невероятният ум и проницателното остроумие бяха дарби на Карла и вдъхновяваха приятелската й компания за по-задълбочени разговори и по-възвишени и тънки шеги. Новата компания възприе по-безотговорния тон на Дидие, който съчетаваше изразителната хапливост на своя сарказъм със склонност към вулгарното, непристойното и профанизираното. Смехът беше по-шумен, може би и по-чест, но нямаше фрази, които да се запомнят, нито шегите, нито шегаджиите.

Вечерта на другия ден след сватбата на Викрам и Лети и няколко седмици след като Маурицио потъна в ямата на Хасаан Обикуа седях сред новата компания и докато ги заливаха пристъпи на грачещ, писклив смях, съзрях Прабакер на отворения вход. Той ми махна, аз станах от масата и се качихме в паркираното наблизо такси.

— Хей, Прабу, какво става? Празнуваме сватбата на Викрам! Той и Лети вчера се ожениха.

— Да, Линбаба. Извинявам се, дето безпокоя ново младоженците.

— Няма нищо. Тях ги няма. Заминаха за Лондон при родителите й. Но каква е работата?

— Работа ли, Линбаба?

— Да, тоест, какво правиш тук? Утре е твоят голям ден. Мислех, че ще го поливате с Джони и другите момчета в жопадпати.

— Само след този разговор и после отивам — отвърна той, като нервно попипваше кормилото. И двете предни врати на таксито бяха отворени да се проветри.

Вечерта беше гореща. Улиците гъмжаха от двойки, семейства и сами младежи, които се опитваха да намерят прохладен ветрец или нещо любопитно, за да си отдъхнат от жегата. Тълпата, която се нижеше по пътя покрай паркираните коли, започна да се върти около отворената врата на Прабакер и той я затръшна.

— Добре ли си?

— О, да, Лин. Много, много съм добре — каза той. После ме погледна. — Не. Не съм, баба. Всъщност, да ти кажа, съм много, много зле.

— Какво има?

— Ами, как да ти го кажа. Линбаба, ти знаеш, аз утре ще правя женитбата с Парвати. Знаеш ли, баба, когато за пръв път я видях моята Парвати, беше преди три години, когато беше само на шестнайсет. Първия път, когато тя за пръв път дойде в жопадпати, преди татко й Кумар да отвори чайната, тя живееше в малка колиба с майка и татко и сестра й, Ситата, която ще е женитбата за Джони Пурата. И този първи ден тя носеше кана с вода от кладенеца на компанията. Носеше го на глава си.

Той замълча и се загледа в аквариума на уличното гъмжило през предното стъкло на таксито. Ноктите му чоплеха гумения калъф с леопардов десен, който беше нахлузил на кормилото. Не го припирах.

— Та… — продължи той — аз я гледах и тя се мъчеше да носи тежката каната, и вървеше по неравната пътека. И тая кана, сигурно е била много старата и глината беше чуплива, защото изведнъж се пръсна на парчета и всичката вода се изля върху нея. Тя плачеше и плака толкова много. Аз я гледах и ми стана…

Той млъкна и отново се загледа в разхождащата се тълпа.

— Жал за нея? — предположих.

— Не, баба. Стана ми…

— Тъжно? Стана ти тъжно за нея.

— Не, баба. Стана ми ерекцията в гащите, нали се сещаш, когато ти стане пенисът корав, както си мислиш.

— Прабу, за Бога! Знам какво е ерекция ! — смъмрих го. — Продължавай. Какво стана?