Грегъри Робъртс - Шантарам

На мен обаче не ми беше жал за него. „Получи си заслуженото“ — помислих си, докато увивахме тялото му в найлона. Тази мисъл ме караше да се чувствам презрян мерзавец, но думите се промъкваха в мозъка ми като убийствен шепот, носещ се из сърдитата тълпа. „Получи си заслуженото.“

Хасаан носеше и кош за пране на колелца. Вкарахме го от коридора в стаята. Тялото на Маурицио започваше да се вкочанява и бяхме принудени да пречупим краката, за да се побере в коша. Свалихме го незабелязано два етажа по-надолу и го изкарахме на притихналата улица, където беше паркиран фургонът на Хасаан. Хората му всеки ден прекарваха с него по улиците риба, хляб, плодове, зеленчуци и керосин до магазините му в африканското гето. Натоварихме коша с колелца в каросерията и затрупахме увития в найлон труп със самуни хляб, кошници със зеленчуци и подноси с риба.

— Благодаря, Хасаан. — Стиснах ръката му и му мушнах десетте хиляди долара. Той пъхна парите в пазвата на якето си.

— Не — избоботи той с басовия глас, който внушаваше безрезервно уважение в неговото гето. — Много се радвам да свърша тази работа. Сега, Лин, сме квит. Напълно квит.

Той кимна на Абдула, остави ни и тръгна към колата си, паркирана на половин пряка оттук. Рахим се подаде от фургона и ми се усмихна до уши, преди да врътне ключа и да запали мотора. Потегли, без да се оглежда. Колата на Хасаан го следваше на неколкостотин метра по-назад. Никога не чухме дори да се шушне повече за Маурицио. Носеха се слухове, че Хасаан Обикуа имал някаква яма в центъра на неговия бордей. Едни твърдяха, че била пълна с плъхове, други — с пъплещи раци. Трети се кълняха, че държал в нея огромни прасета. Каквито и да бяха гладните чудовища, всички онези, които шушнеха, бяха съгласни, че от време на време ги хранеха с по някой мъртвец, парче по парче от трупа.

— Много добре похарчи тия пари — измърмори Абдула с безизразно лице, докато гледахме как фургонът се отдалечава.

Върнахме се в апартамента и поправихме бравата, за да можем да заключим вратата, когато всички си тръгнем оттук. Абдула се обади на друг свой познат и уреди двама мъже да дойдат в апартамента на следващия ден. Наредено им бе да донесат трион, да нарежат леглото на парчета и да го изнесат в чували за боклук. Освен това да изчистят килима и да оставят апартамента в пълен порядък, като премахнат всички следи от сегашните му обитатели.

Той затвори слушалката и телефонът моментално зазвъня. Неговият човек от „Дадар“ имаше новини за нас. Персоналът открил Модена в хотелската стая и го закарали в болницата. Човекът отишъл в болницата и научил, че слабият и ранен мъж се е изписал. За последно го видели да се отдалечава бързо с такси. Лекарят, който се погрижил за него, се съмнявал, че ще преживее нощта.

— Странно — казах аз, след като Абдула ни съобщи новината. — Аз познавах Модена, нали знаете… Доста добре го познавах. Виждал съм го в „При Леополд“… Не знам, стотина пъти. Но не си спомням гласа му. Не мога да си спомня как звучеше. Не мога да чуя гласа му наум, ако ме разбирате.

— Беше ми симпатичен — каза Абдула.

— Изненадан съм да го чуя от теб.

— Защо?

— Не съм сигурен — отвърнах. — Той беше толкова мекушав.

— От него би излязъл добър войник.

Вдигнах вежди в още по-голяма изненада. Модена беше не само мекушав, струваше ми се тогава, той беше слабак. Не можех да проумея какво казва Абдула. Тогава не знаех, че онова, което определя добрия войник, е какво може да понесе, а не какво може да причини.

И когато всички висящи нишки бяха прерязани или завързани, когато Ула напусна града и замина за Германия, Лиса се премести в нов апартамент и последните въпроси за Модена, Маурицио и Ула заглъхнаха, стопиха се и изчезнаха, тайнствено изчезналият испанец много често занимаваше мислите ми. През следващите две седмици на два пъти летях до Делхи и обратно за „двойно прехвърляне“. Последва седемдесет и два часов совалков курс до Киншаса и обратно с десет нови паспорта за мрежата на Абдул Гани. Опитвах се постоянно да съм зает, да се съсредоточа върху работата, но екранът на съзнанието ми често се запълваше от неговия образ, на Модена, вързан за леглото и взрян в Ула, гледайки я как го зарязва там и си тръгва с парите. Със завързана уста. Без да може да закрещи. А какво ли си е помислил, когато е влязла в стаята… „Спасен съм…“ И какво ли си е помислил, когато е видял ужаса, изписан по лицето й. И дали е имало друго в очите й — погнуса или нещо още по-ужасно? А може би е изглеждала облекчена? Дали е изглеждала радостна, че се отървава от него? И какво ли е чувствал, когато се е обърнала и си е тръгнала, и го е зарязала там, и е затворила вратата след себе си?