Грегъри Робъртс - Шантарам

Докато бях в затвора, се влюбих в една жена, актриса от популярно телевизионно предаване. Идваше в затвора, за да преподава актьорско майсторство и театър на затворническия драмсъстав. Паснахме си, както се казва. Тя беше блестяща актриса, аз — писател. Тя бе физическият глас и жест. Аз виждах как думите ми дишат и се движат в нея. Общувахме чрез стенографията, използвана от артистите навсякъде по света: ритъм и възторг. След време тя ми каза, че е влюбена в мен. Повярвах й и още вярвам, че е било истина. Месеци наред ние хранехме нашата връзка с хапки време, откраднати от занятията по актьорско майсторство, и дълги писма, които аз тайно й пращах по нелегалната затворническа поща.

Бедата ме сполетя, когато ме хвърлиха, буквално, в наказателното отделение. Не знам как гадовете разбраха за нашия романс, но скоро след озоваването ми в наказателния сектор започнаха да ме разпитват за нея. Бяха бесни. За тях нейната връзка със затворник, продължаваща месеци наред под носа им, беше унизително оскърбление за властта и може би за мъжествеността им. Ритаха ме с ботуши, пребиваха ме с юмруци и палки, опитваха се да ме принудят да призная, че сме любовници. Искаха на основата на признанието ми да отправят обвинение срещу нея. По време на един побой ми показаха нейна снимка — усмихната рекламна снимка, която бяха намерили у затворническия драмсъстав. Казаха, че за да спрат побоите, аз трябва само да кимна към снимката. „Само кимни — казаха те, държейки снимката пред разкървавеното ми лице. — Само кимни, нищо повече, и всичко ще свърши.“

Никога нищо не признах. Пазех любовта й дълбоко в сърцето си, докато те се опитваха да се докопат до нея през кожата и костите ми. После един ден, докато седях в килията си след побоя и се опитвах да спра кръвта, която се стичаше в устата ми от пукнатата кост на скулата и счупения ми нос, капакът на килийната врата се отвори. Едно писмо изпърха вътре и падна на пода. Капакът се затвори. Изпълзях до писмото и обратно до леглото, за да го прочета. Беше от нея. Прощално писмо. Срещнала един мъж, пишеше тя. Бил музикант. Всичките й приятели настоявали тя да скъса с мен, защото излежавам двайсетгодишна присъда и връзката и за двама ни няма бъдеще. Обичала новия и възнамерявала да се омъжи за него, след като завърши турнето му със симфоничния оркестър. Надява се да я разбера. Съжалявала, но писмото било за сбогом, сбогом завинаги, и никога повече нямало да ме види.

Кръвта капеше от разбитото ми лице върху листа. Гадовете, разбира се, бяха прочели писмото, преди да ми го дадат. Смееха се пред вратата. Хилеха се. Аз ги слушах, докато се опитваха да превърнат този кикот в победа, и се чудех дали нейният нов, нейният музикант би изтърпял да го измъчват заради нея. Може би. Никога не знаеш какво крият хората в себе си, докато не започнеш да го отнемаш — по една надежда всеки път.

И през седмиците след смъртта на Маурицио лицето на Модена — или образът на кървавото му лице с втренчени очи и завързана уста — някак си се преплете със собствените ми спомени за тази любов, която изгубих в затвора. Не знаех защо; като че нямаше никаква особена причина лицето на Модена да се вплете в нишките на моето собствено. Но то се вплете и аз чувствах как в мен се надига някакъв мрак — твърде безчувствен, за да е мъка, и твърде студен, за да е ярост.

Опитах се да се боря с него. Непрекъснато гледах да съм зает. Работих за още два боливудски филма, снимах се в малки роли — статист на едно празненство и в улична сцена. Срещнах се с Кавита и отново настоях да посети Ананд в затвора. Почти всеки следобед вдигах тежести и тренирах бокс и карате с Абдула. Ходех през няколко дни и в клиниката в бордея. Помагах на Прабакер и Джони в подготовката за сватбите. Слушах лекциите на Кадербай и се потапях в книгите, ръкописите, пергаментите и древните гравюри върху фаянс от огромната лична колекция на Абдул Гани. Но нито трудът, нито умората успяваха да прогонят мрака от мен. Малко по малко лицето на изтезавания испанец и безмълвният крясък на очите му се сляха със собствения ми спомен — кръвта, капеща по листа, и конвулсиращата ми уста, от която не се отронваше нито звук. Те се крият в някакво тайно кътче на сърцето — всички тези мигове, които остават неизкрещени в нас. Любовите, като слоновете, се завличат там, за да умрат. Там е мястото, където гордостта си позволява да плаче. И в тези нощи на самотни сънища и дни на мисли и бълнуване лицето на Модена неизменно присъстваше — с очи, втренчени във вратата.