Грегъри Робъртс - Шантарам

Платих сметката, поисках химикалка от касиера и оградих статията с няколко линии. Докато улиците разплитаха утринния възел от звуци, цветове и суматоха, аз взех такси и се задрусах между безразсъдните коли към затвора на „Артър Роуд“. Чаках три часа, докато вляза в стаята за свиждане. Помещението беше разделено в средата от две телени мрежи, разделени от около два метра празно пространство. От едната страна бяха посетителите, наблъскани и вкопчени в мрежата, за да запазят местата си. Отвъд празното пространство, зад втората ограда бяха затворниците, също наблъскани и вкопчили се в мрежата, за да не ги съборят. Затворниците бяха около двайсет. Четирийсет души бяхме наблъскани в същото по големина пространство от другата страна. Всеки мъж, жена и дете в разделената стая крещеше. Крещяха на много езици — изброих шест и престанах да броя, когато от отсрещната страна се отвори врата. Ананд влезе и си запробива път към мрежата.

— Ананд! Ананд! Тук! — провикнах се.

Погледът му ме откри и той се усмихна за поздрав.

— Линбаба, как се радвам да те видя! — извика ми той.

— Добре изглеждаш, човече! — Той наистина изглеждаше добре. Знаех колко е трудно да изглеждаш добре на това място. Знаех какви усилия е вложил — да чисти телесните въшки от дрехите си всеки ден и да се мие с гъмжащата от червеи вода. — Много добре изглеждаш!

— Арей , и ти изглеждаш чудесно, Лин.

Не изглеждах чудесно и си го знаех. Изглеждах разтревожен, виновен и уморен.

— Малко съм… уморен. Приятелят ми Викрам… нали го помниш? Вчера се ожени. Всъщност онзи ден. Цяла нощ се разхождах.

— Как е Касим Али? Добре ли е?

— Добре е — отговорих и се позачервих от срам, че не виждах вече добрия и благороден първенец толкова често, колкото преди, когато живеех в бордея. — Виж! Виж този вестник. В него има статия за сестрите. Споменат си и ти. Можем да използваме това, за да ти помогнем. Можем да предизвикаме съчувствие към теб преди съдебния ти процес.

Издълженото му слабо, хубаво лице се навъси, бръчка събра веждите му, устните му се свиха в тънка, дръзка черта.

— Не бива да правиш това, Лин! — извика ми той. — Онази журналистка, Кавита Сингх, тя дойде тук. Отпратих я. Ако дойде пак, пак ще я отпратя. Не искам помощ и няма да позволя да ми помагат. Искам да получа наказание за онова, което сторих на Рашид.

— Но ти не разбираш — настоях. — Сега момичетата са прочути. Хората ги смятат за светици. Мислят, че могат да правят чудеса. Хиляди поклонници идват всяка седмица в жопадпати. Когато хората разберат, че си се опитал да им помогнеш, ще ти съчувстват. Ще получиш половината от присъдата, или дори по-малко .

Дерях се и се опитвах да надвикам кънтящата врява. Сред наблъсканите тела беше толкова горещо, че ризата ми беше подгизнала и полепнала по кожата ми. Правилно ли го чух? Струваше ми се невъзможно той да отхвърля всякаква помощ, която би могла да намали присъдата му. Без тази помощ щеше да лежи най-малко петнайсет години. „Петнайсет години в този ад — помислих си, загледан през мрежата в навъсеното му лице. — Как може да отказва помощта ни?“

— Лин! Не! — извика той, по-силно отпреди. — Аз сторих това на Рашид. Знаех какво правя. Знаех какво ще се случи. Дълго седях до него, преди да го сторя. Направих избор и трябва да понеса наказанието.

— Но аз съм длъжен да ти помогна. Трябва да опитам.

— Не, Лин, моля те! Ако ми отнемете наказанието, стореното от мен няма да има никакъв смисъл. Няма да има чест. Нито за мен, нито за тях. Не разбираш ли? Аз съм си заслужил това наказание. Аз сам реших участта си. Моля те като приятел. Моля те, не им позволявай да пишат повече за мен. Пишете за жените. За сестрите. Да! Но мен ме оставете, моята участ ще ми донесе покой. Обещаваш ли? Линбаба? Заклеваш ли се?

Пръстите ми стискаха телената мрежа. Усещах как студеният ръждив метал се врязва в костите на ръцете ми. Шумът в това дъсчено помещение беше като бурен порой, тропащ по очуканите покриви на бордея. Умолителни, настойчиви, обожаващи, копнеещи, плачещи, крещящи и смеещи се гласове кънтяха от клетка към клетка.

— Закълни ми се, Лин — каза той, а тревогата в молещите му очи отчаяно се стремеше да стигне до мен.

— Добре, добре — отвърнах, изтиквайки с мъка думите от малкия затвор на моето гърло.

— Закълни ми се!

— Добре! Добре! Заклевам се! За Бога, заклевам… няма да се опитвам да ти помогна.

Лицето му се отпусна, усмивката се завърна и нейната красота опари очите ми.