Грегъри Робъртс - Шантарам

— Благодаря ти, Линбаба! — извика той щастливо. — Моля те, не ме мисли за неблагодарник, но не искам повече да идваш тук. Не искам да ми идваш на свиждане. Можеш да ми пращаш по малко пари, понякога, ако се сетиш. Но моля те, не идвай повече. Сега това е моят живот. Това е моят живот. Ще ми е тежко, ако се върнеш тук. Ще мисля за разни неща. Благодаря ти много, Лин, и ти желая много щастие.

Ръцете му пуснаха телената ограда. Той ги събра в молитвен благославящ жест и сведе глава — вече не можех да го гледам в очите. След като се пусна от оградата, той остана на произвола на тълпата от затворници и след мигове залитна назад и изчезна в бурната вълна от лица и ръце зад оградата. Една врата зад затворниците се отвори и видях как Ананд се плъзна в горещата жълта светлина на деня с високо вдигната глава, храбро изпънал слабите си рамене.

Излязох на улицата пред затвора. Косата ми беше мокра от пот, дрехите ми — подгизнали. Присвих очи срещу Слънцето и се — загледах в оживената улица. Опитвах се да се настроя към ритъма и бързането, да не мисля за Ананд в дългата стая с надзирателите — с Големия Рахул, с глада, побоите и мръсните талази гадини. По-късно вечерта щях да съм с Прабакер и Джони Пурата, приятелите на Ананд и да празнувам двойната им сватба. По-късно вечерта Ананд щеше да спи на каменния под, сгърчен и напълзян от въшки, заедно с още двеста мъже. И така, все така, още петнайсет години.

Взех такси до апартамента си и застанах под горещия душ, за да изстържа слузта и сърбежа на спомена от кожата си. После се обадих на Чандра Мехта, за да се уговорим окончателно за танцьорите, които бях наел да танцуват на сватбата на Прабакер. После се обадих на Кавита Сингх и й казах, че Ананд иска да прекратим кампанията. Мисля, че тя си отдъхна. Доброто й сърце го жалеше, тя от самото начало се боеше, че кампанията ще се провали и ще го смаже с тежестта на провалените надежди. Радваше се, че е дал благословията си да пише за Сините сестри. Момичетата я бяха очаровали и тя бе уредила един режисьор на документални филми да ги посети в коптора. Искаше да поговорим за проекта и аз долавях искрящия ентусиазъм в гласа й, но отказах, като й обещах да й се обадя пак.

Излязох на моя малък балкон и оставих звуците и мириса на града да полепнат по кожата на голите ми гърди. В един двор долу видях трима млади мъже да репетират стъпките и движенията на танцов номер от боливудски филм. Смееха се безпомощно, когато бъркаха стъпките на празничния танц, а после, когато най-сетне изпълниха целия номер без грешка, нададоха ликуващи викове. В друг двор бяха наклякали жени, миеха чинии с малки топки от кокосови кълчища и дълго парче сапун с коралов цвят. Разговорът им достигаше до мен на вълни от смях и писъци, докато си разменяха скандални клюки и ехидни забележки за странните навици на съседските съпрузи. После вдигнах очи и видях възрастен мъж, застанал на прозореца отсреща. Погледът ми срещна неговия и му се усмихнах. Той ме гледаше как наблюдавам другите долу. Поклати глава и ми се усмихна щастливо.

Всичко си беше както трябва. Облякох се и слязох на улицата. Обиколих черноборсаджийските центрове за събиране на валута, отбих се във фабриката за паспорти на Абдул Гани и проверих кръга за контрабанда на злато, който бях преструктурирал от името на Кадер. За три часа извърших трийсет или повече престъпления. И се усмихвах, когато ми се усмихваха. При нужда показвах на мъжете лоша глава, както го наричат гангстерите, за да ги накарам да се свият и наведат очи от страх. Вървях като гунда и приказвах като такъв на три езика. Изглеждах добре. Вършех си работата. Изкарвах пари и все още бях свободен. Но в тъмната стая дълбоко в съзнанието ми още един образ се беше присъединил към тайната ми галерия — образът на Ананд, събрал длани, когато лъчезарната му усмивка се превърна в благословия и молитва.

Всичко, което възприемаш със сетивата, с осезанието, с вкуса, със зрението или дори с мисълта си, оказва въздействие върху теб. Някои неща като чуруликането на птичката, когато тя прелита вечер покрай къщата, или цветето, мярнато с ъгълчето на окото, имат такова нищожно въздействие, че не ги забелязваш. Други като скръбта и триумфа или някои образи, като твоя собствен, отразен в очите на мъжа, когото току-що си намушкал, се нареждат в тайната галерия и променят твоя живот завинаги.

Образът на Ананд в затвора, когато го видях за последен път, имаше точно такова въздействие върху мен. Дълбокото чувство, което изпитвах, не беше съчувствие към него, макар наистина да го жалех така, както може да жали само човек в окови. Не беше срам, макар наистина да се срамувах, че не го изслушах, когато се опита да ми обясни за Рашид. Бе нещо друго, нещо толкова странно, че ми отне години да го проумея напълно. Завистта — тя закова този образ в душата ми. Завиждах на Ананд, когато се обърна и тръгна с изправен гръб и високо вдигната глава към дългите години страдания. Завиждах му за покоя, за храбростта и за това, че идеално разбираше себе си. Кадербай веднъж ми бе казал, че ако завиждаме по правилни подбуди, сме преполовили пътя към мъдростта. Дано не е бил прав. Дано благородната завист отвежда по-надалече, защото цял живот мина от онзи ден зад оградата, а аз все така завиждам на Ананд за спокойното приемане на съдбата и копнея за този покой с цялата си несъвършена, устремена душа.