Грегъри Робъртс - Шантарам

— Кажи го на Дидие.

— Не бе, човек, ти не схващаш. И за Дидие е същото, само че той трябва да си намери свестен пич и да го обича. Едно и също е за всички нас. Опитвам се да ти кажа, че ти си намерил добра жена. Карла е добра жена, човече. И ти си заслужил шибаното й уважение. Пич, тя ми разказа на няколко пъти за холерата и всичко останало в жопадпати. Направо си я шашнал с всичките тия червенокръстки изпълнения, пич. Тя те уважава! Но ти не цениш доверието й. Ти й нямаш доверие, Лин, защото сам си нямаш доверие. И ме е страх за тебе, човече. Без добра жена мъж като теб — мъжете като теб и мен, сами си търсим белята, йаар .

Лети дойде. Изпълненият с любов поглед, който той й отправи, отми мрачната решителност от очите му.

— Лин, миличък, обявяват нашия полет — каза тя. Усмивката й беше по-тъжна, отколкото очаквах, и заради това някак си ме нарани. — Ще тръгваме. Ето, искам да вземеш това, подарък от двама ни.

Тя ми подаде сгъната ивица черен плат, дълга около метър и широка една педя. Разгънах я и открих вътре малка визитка.

— Това е превръзката за очи — обясни тя. — Нали си спомняш, от влака, на покрива, в деня, когато Викрам ми направи предложение. Искаме да я вземеш — така, за спомен. А на визитката е адресът на Карла. Тя ни писа. Още е в Гоа, но в друга част. Просто така, ако те интересува. Довиждане, миличък. Пази се.

Гледах ги как се отдалечават и се радвах за тях, но бях твърде зает с работата за Кадер и подготовката за сватбата на Прабакер, че да се замислям върху Викрамовия съвет. После свиждането с Ананд, последното свиждане, изтика гласа на Викрам още по-надълбоко в хора от борещи се помежду си слова, предупреждения и мнения. Но когато седнах сам в апартамента си в нощта на Прабакеровата сватба и извадих картичката и черната превръзка за очи от джоба си, аз си спомних; всяка казана от него дума. Пиех питието си и пушех цигари в такава дълбока тишина, че чувах шумоленето на мекия плат на превръзката, докато се приплъзваше между пръстите ми. Изпратиха изкусителните танцьорки, накичени със звънчета, до автобуса им и им платиха щедро. Прабакер и Джони заведоха булките си в очакващите ги таксита, които щяха да ги закарат в семпъл, но уютен хотел в покрайнините на града. Две нощи щяха да познаят насладите на любовта в усамотение, преди да продължи публичната любов в претъпкания бордей. Викрам и Лети бяха вече в Лондон и се готвеха да повторят обетите, които бяха всичко за моя вманиачен по каубоите приятел. А аз седях в креслото, напълно облечен и сам, и й нямах доверие, както каза Викрам, защото нямах доверие на самия себе си. И най-сетне, когато съм се унесъл в съня, картичката и превръзката за очи се изплъзнали от ръцете ми.

В продължение на три седмици след това се опитвах да се отърва от самотността, която тези три щастливи женитби извадиха от дълбините на сърцето ми, като се залавях с всяка предложена ми работа и сключвах всяка хрумнала ми сделка. Отлетях с пратка паспорти за Киншаса и отседнах, както ми беше наредено, в хотел „Лапиер“ — мизерна триетажна сграда на улица, успоредна на дългата главна улица на града. Дюшекът беше чист, но подът и стените сякаш бяха направени от рециклирани дъски от ковчези. Миризмата на трупове направо бе вездесъща, а страшната влага пълнеше устата ми с гадни неопределими вкусове: За да ги задуша, палех „Житан“ цигара от цигара и си правех гаргара с белгийско уиски. Ловци на плъхове обикаляха из коридорите и влачеха грамадни чували от зебло, издути от мятащи се тлъсти гадини. Колонии от хлебарки бяха завзели чекмеджетата на шкафа и затова окачих дрехите, тоалетните си принадлежности и други лични вещи на куки и дебели огънати гвоздеи, удобно забити навсякъде, където това бе възможно.

През първата ми нощ изстрели в коридора ме лишиха от и бездруго лекия ми сън. Чух как нещо тупна тежко, като падащо тяло, а после тътрещи се стъпки на някого, теглещ тежкото нещо назад по голия дъсчен под. Стиснах ножа си в юмрук и отворих вратата. На другите три врати в коридора също стояха мъже — и те като мен привлечени от шума. Всички бяха европейци. Двама държаха пистолети, а единият — нож, подобен на моя. Всички се спогледахме, а после заоглеждахме кървавата диря, размазана по коридора, която се губеше от поглед. Като по таен сигнал всички затворихме вратите си, без да кажем и дума.

След пътуването до Киншаса заминах на мисия на остров Мавриций. Хотелът ми в островната държава ми предложи приятен контраст, който приветствах. Наричаше се „Мандарин“ и се намираше в Кюърпайп. Оригиналното здание било построено като репродукция на шотландски замък в малък мащаб. Бойните кули му придаваха достатъчно сходство, когато вървиш по лъкатушната пътека през спретната английска градина. Вътре обаче гостът влизаше в царство на китайския барок, проектирано от китайското семейство — новите собственици на хотела. Седях под огромни огнедишащи дракони и на светлината на хартиени фенери ядях китайско броколи със зелен грах, спанак с чесън, пържена бобена паста и гъби със сос от черен фасул, а прозорците ми откриваха гледка към кули и бойници, готически арки и окичени с рози скулптури от храсти.