Грегъри Робъртс - Шантарам

Въпреки целия му раболепен страх от мен и ужаса, че нигерийците може да се върнат и да го спипат, Маурицио Белкане не можел да приключи със загубите и да напусне града. Не можел да освободи душата си от убийствения си гняв към Модена и алчното желание да си върне парите, които откраднали заедно. Седмици наред следял Ула, следвал я навсякъде. Знаел, че рано или късно Модена ще й се обади. Когато испанецът наистина се обадил, Ула отишла при него и без да го съзнава, завела и италианеца в евтин хотел в „Дадар“, където се криел бившият му партньор. Маурицио нахлул в стаята, но заварил Модена сам. Ула вече си била отишла. Парите ги нямало. Модена не бил добре, някаква болест го била съсипала. Според Ула може да е малария. Маурицио му запушил устата, вързал го за леглото и го обработил със стилета. Модена проявил неподозирана твърдост, не отстъпил до края и не му казал, че Ула се криела в съседната стая, само на няколко крачки, с всичките пари.

— Когато Маурицио спря да го реже… с ножа… и излезе, изчаках още дълго — разказваше Ула, втренчена в килима и трепереща под одеялото. Лиса седеше на пода в краката й. Тя внимателно измъкна чашата от пръстите на Ула и й даде цигара. Ула я пое, но не запуши. Погледна Лиса в очите, после изпъна шия, за да погледне Абдула в лицето, после и мен.

— Много бях уплашена — изхленчи тя. — Страшно се уплаших. По-късно влязох в стаята и го видях. Лежеше на леглото. Устата му беше завързана с кърпа. Беше вързан за леглото и можеше да движи само главата си. Беше целият нарязан. По лицето. По тялото. Навсякъде. Имаше страшно много кръв. Страшно много кръв. Той ме гледаше втренчено с черните си очи, гледаше ме. Оставих го там… и… и избягах.

— Оставила си го там? — ахна Лиса.

Ула кимна.

— Дори не си го отвързала?

Тя пак кимна.

— Христе Боже — изплю ясно Лиса и вдигна глава. Гледаше изтерзано ту Абдула, ту мен. — Това не ми го беше казала.

— Ула, слушай ме. Мислиш ли, че той може още да е там? — попитах.

Тя отново кимна. Погледнах Абдула.

— Имам добър приятел в „Дадар“ — каза той. — Къде е хотелът? Под какво име е?

— Не знам — смотолеви тя. — До един пазар. Отзад, където изхвърлят боклука. Ужасно вони. Не, чакайте, спомних си. Казах името в таксито — нарича се „При Кабир“. Това е. Това е името. Ох, Господи! Когато го оставих, си мислех само… бях сигурна, че ще го намерят… и… и ще го освободят. Мислите ли, че още може да лежи на онова легло? Мислите ли?

Абдула се обади на приятеля си и уреди някой да отиде да провери в хотела.

— Къде са парите? — попитах.

Тя се поколеба.

— Парите , Ула. Дай ми ги.

Тя се изправи неуверено, подкрепяна от Лиса, и влезе в нейната спалня. Малко по-късно се върна с един сак. Подаде ми го. Изражението й бе странно противоречиво — колкото кокетно, толкова и враждебно. Отворих сака и извадих няколко пачки от стодоларови банкноти. Отброих двайсет хиляди долара, прибрах останалите в чантата и й я върнах.

— Десет хиляди са за Хасаан — заявих. — Пет хиляди, за да те снабдим с нов паспорт и билет за Германия. Пет хиляди — за да почистим тук и да намерим нова квартира на Лиса на другия край на града. Останалите са твои. И на Модена, ако прескочи трапа.

Тя искаше да отговори, но тихо почукване на вратата съобщи, че Хасаан е дошъл. Набитият, як и мускулест нигериец влезе и поздрави сърдечно Абдула и мен. Като всички нас и той беше свикнал с бомбайската жега и носеше плътно яке от шевиот и тъмнозелени джинси без следа от дискомфорт. Дръпна одеялото от тялото на Маурицио, щипна кожата, прегъна мъртвата му ръка и подуши трупа.

— Имам хубав найлон — каза той, пусна на пода тежкия найлон и го заразгъва. — Трябва да му свалим всичките дрехи. И всичките пръстени и ланци. Само човека, друго не щем. Зъбите ще извадим по-късно.

Не реагирах с нищо, той замълча, погледна ме и забеляза как зяпам жените. Лицата им бяха замръзнали от ужас.

— Какво ще кажеш да… вкараш Ула под душа — поусмихнах се кисело на Лиса. — И ти вземи душ. Сигурно след малко ще приключим тук.

Лиса поведе Ула към банята и пусна душа. Преместихме тялото на Маурицио върху найлона и му съблякохме дрехите. Кожата беше бледа, матова, на места със сиви петна. Приживе Маурицио беше висок и добре сложен мъж. Мъртъв и гол изглеждаше някак си по-мършав и немощен. Би трябвало да ми е жал за него. Дори по друго време и заради друго никога да не жалим мъртвите, би трябвало да ни е жал за тях, когато ги гледаме и докосваме. Жалостта е част от любовта, която не иска нищо в замяна, и затова да жалиш някого, е като молитва. А мъртвите искат молитви. Притихналото сърце, рухналия неф на гръдта, която не диша и изгасналите свещи на очите — те призовават молитвите ни. Всеки мъртвец е разрушен храм и когато взорът ни проникне в него, ние трябва да жалим и да се молим.