Грегъри Робъртс - Шантарам

Бях любопитен да разгледам големия и престижен комплекс и щом минах през входната порта, духът ми се издигна до високите сиви платна на двукрилните ламаринени покриви. У Лиса Картър и хората като нея мечтаният свят на киното вдъхваше почти благоговение. Аз не тръпнех толкова пред света на филмите, но той определено ми действаше. Всеки път, когато влизах във въображаемото царство на киностудия, малка част от магията, която създава филмите, ме хващаше за душата и ме издигаше, сияещ от изненада над мрачното море, на което — твърде много и твърде често — приличаше животът ми.

Пазачите ме насочиха към звукоизолирана зала, където чакаха Лиса и нейната група германци. Бях уцелил почивката между снимките и заварих Лиса да поднася кафе и чай на младите чужденци. Те бяха настанени на две маси — две от няколкото, наредени около сцената сред декора, изобразяващ моден нощен клуб. Поздравих ги, разменихме си някакви любезности и Лиса ме отведе настрана.

— Как се справят? — попитах я, когато останахме насаме.

— Страхотни са! — отвърна радостно тя. — Търпеливи, непринудени и мисля, че се забавляват. Снимките ще са добри. Доста свестни хора изпращаш за последните две седмици, Лин. Студиата са много доволни. Бихме могли… ами, бихме могли, ние с тебе, да го разработим това.

— На теб ти допада, нали?

— И още как! — Тя ми се усмихна така, че бих почувствал усмивката и с тила си. После изражението й стана по-сериозно, решително — такава решителност забелязвате у хората, които вършат всичко по трудния начин, без надежда. Тя беше красива — красавица от калифорнийските плажове в плътската джунгла на Бомбай; мажоретка, която се беше измъкнала сама от смъртоносните пиявици на хероина и сибаритския задух на Двореца на Мадам Жу. Кожата й беше чиста и загоряла, небесносините й очи сияеха решително. Дългата й вълниста руса коса беше прибрана назад в елегантна прическа, подчертаваща благоприличието на скромния й кремав костюм с панталон. „Тя е победила хероина — усетих се, че мисли, когато я погледнах в очите. — Откачила се е от стафа.“ И изведнъж осъзнах колко е храбра и че нейната храброст — когато знаеш, че съществува и знаеш как да я видиш — беше осезаема и приковаваща като свирепата безлична заплаха в окото на тигър.

— Този ангажимент ми харесва — каза тя. — Харесват ми и хората, и работата. Този живот ми харесва. И мисля, че и на теб ще ти хареса.

— Ти ми харесваш — усмихнах се аз.

Тя се засмя, хвана ме подръка и ме поведе на разходка из снимачната площадка.

— Филмът се нарича „Панч Паапи“ — осведоми ме тя.

— Пет целувки…

— Не, паапи , не папи . Има игра на думи. Паапи означава крадец , а папи — целувка. Значи всъщност е „Петимата крадци“, но има шега — че е и „Пет целувки“, защото е романтична комедия. Главната женска роля се играе от Кими Каткар. Мисля, че е разкошна. Не е най-добрата танцьорка в света, но е красавица. В главната мъжка роля е Чънки Панди. Той би могъл да е добър, наистина добър, ако главата му не беше завряна толкова надълбоко в собствения му гъз.

— Докато сме на тая тема, Маурицио създавал ли ти е още неприятности?

— Не се е обаждал никакъв, но се тревожа за Ула. Няма я вече от цяло денонощие. Модена й се обади онзи ден вечерта, тя се разбърза и излезе. Той изплува за пръв път от седмици. Оттогава не съм я чувала, а обеща да се обади.

Разтърках чело и пригладих разрошената си коса.

— Ула знае какво прави — изръмжах. — Тя не е твой проблем, нито пък мой. Помогнах й, защото ме помоли. Защото я харесвам. Но тази история с Ула-Маурицио-Модена вече почва да ми писва, нали ме разбираш? Модена споменали й нещо за парите?

— Не знам. Може би.

— Ами, тях още ги няма и Модена също. Уличните момчета ми разказват. Маурицио обикаля навсякъде да го търси. И няма да се откаже, докато не го намери. И Ула не е по-долу. Шейсет хиляди долара — не са чак толкова много, но хората убиват и за по-малко. Ако Модена ги е взел, по-добре да не закача Ула, докато Маурицио го преследва.

— Знам, знам.

Изведнъж очите й изгубиха блясъка си и станаха тревожни.

— Не се безпокоя за Ула — каза тя тихо. — За теб се тревожа. Ако Модена се е върнал, трябва известно време да се движиш плътно с Абдула. Или с мен.

Тя ме погледна. Устните й бяха се превърнали в бели ивици, здраво стиснати около онова, което искаше да каже, ала не можеше или не успяваше.

— Разкажи ми за сцената — предложих й в опит да ни извадя от студения черен въртоп, в който се бе превърнал животът на Ула. — За какво се разказва в този филм?