Грегъри Робъртс - Шантарам

Първата ми проверка на паспортите, които бях изработил за себе си, беше по вътрешния трансферен маршрут, известен като двойното прехвърляне . Хиляди ирански и афгански бежанци в Бомбай се опитваха да намерят убежище в Канада, Австралия, Щатите и другаде, но правителствата на тези страни отказваха да ги приемат. Ако успееха да кацнат там, можеха да обявят, че търсят убежище и да се подложат на процедурата за приемане или отхвърляне на молбата им. Тъй като те наистина бяха политически бежанци и наистина търсеха убежище, исканията им често бяха удовлетворявани. Номерът беше първо да ги закараме в Канада, Швеция или някоя друга държава по избор.

Използвахме системата на двойното прехвърляне . Когато иранци и афганци се опитваха да купят в Бомбай билети за страните, в които щяха да търсят убежище, искаха от тях да покажат валидни визи за тези страни. Но те не можеха да ги получат легално, а фалшивите визи бяха неприложими, защото веднага ги проверяваха в регистъра на консулството. Затова аз купувах билет за Канада или Швеция с фалшива виза. Мен — гора, добре облечен чужденец с европейска външност — никога не ме подлагаха на нещо повече от бегла проверка.

Никой не си правеше труда да проверява дали визата ми е истинска. Бежанецът, на когото помагах, си купуваше билет за вътрешния полет на същия самолет, от Бомбай за Делхи. При качване получавахме бордови пропуски — моят беше зелен, международен, а неговият — червен, вътрешен. Вече във въздуха си сменяхме пропуските. На летище Делхи позволяваха само на хората със зелени пропуски да останат на борда. Стиснал в ръка вътрешния пропуск, аз слизах и оставях бежанеца да продължи за Канада или Швеция, или която и да е избрана дестинация. Щом пристигнеше, той щеше да обяви, че търси политическо убежище и щеше да започне процедурата за признаване. В Делхи можех да преспя в петзвезден хотел и после да купя пак билет, за да повторя процеса „ двойно прехвърляне “ с друг бежанец по маршрута Делхи — Бомбай.

Системата работеше. През онези години прехвърлихме стотици ирански и афгански лекари, инженери, архитекти, академици и поети в избраните от тях страни.

За едно „двойно прехвърляне“ получавах три хиляди долара и известно време извършвах по две прехвърляния месечно. След три месеца летене с международни полети от Бомбай до Делхи, Калкута, Мадрас и обратно, Абдул Гани ме прати на първата ми международна куриерска мисия. Отнесох пакет с десет паспорта до Заир. Със снимките на получателите, пратени от Киншаса, Кришна и Вилу бяха сътворили от паспортите идеални фалшиви „книги“. Запечатахме ги в найлон, залепих ги с тиксо за тялото си под три пласта дрехи и полетях към горещия и добре въоръжен хаос на международното летище в Киншаса.

Мисията беше опасна. По онова време Заир беше неутрална ничия земя между кървавите войни — подстрекавани от Великите сили — бушуващи в Ангола, Мозамбик, Намибия, Судан, Уганда и Конго. Страната беше личният феод на очевидно побъркания диктатор Мобуту. Процент от печалбата от всяко престъпление в кралството влизаше в джоба му. Мобуту беше любимец на западните сили, защото купуваше всички скъпи оръжия за убиване, които те му предложеха. И да са били загрижени, че ги насочва срещу профсъюзни активисти и други социални реформатори в родината си, публично те никога не изразиха тревогата си. Западните правителства посрещаха диктатора на разкошни кралски и президентски приеми, докато стотици мъже и жени бяха изтезавани до смърт в неговите затвори. Същите правителства ме преследваха чрез международното полицейско разузнаване Интерпол и нямах никакво съмнение, че техният съюзник с най-голямо удоволствие би ме довършил вместо тях — като премия, така да се каже — ако паспортната мисия се провалеше и ме арестуваха в неговата столица.

Но въпреки това безумието на Киншаса ми хареса — град, който процъфтяваше като отворен пазар за търговията на всевъзможна контрабанда: от злато и наркотици до ракетни установки. Градът беше пълен с наемници, бегълци, престъпници, черноборсаджии, спекуланти и сурови опортюнисти с разярени погледи от цяла Африка. Там се чувствах като у дома си и бих останал и по-дълго, но трябваше да предам паспортите и да ми изплатят сто и двайсетте хиляди долара. Парите бяха на Кадербай и исках да ги предам колкото се може по-бързо. Хванах първия обратен полет за Бомбай и докладвах на Абдул Гани.

От тази мисия спечелих десет хиляди американски долара, добих впечатление за терена и се запознах с африканския клон на мрежата на Гани. Опитът си струваше риска, мислех тогава. Парите не бяха важни. Бих се хванал и за половината сума или дори по-малко. Знаех, че животът на повечето хора в Бомбай протичаше много по-евтино.