Грегъри Робъртс - Шантарам

Клиентите, които купуваха нелегалните паспорти на Гани, се деляха на три основни категории. Първите бяха икономически бежанци — хора, прогонени от земите си от глада или решили да търсят по-добър живот в нова страна. Имаше турци, които искаха да работят в Германия, албанци, които искаха да работят в Италия, алжирци, които искаха да работят във Франция, и хора от няколко азиатски страни, които искаха да работят в Канада и Съединените щати. Семейство, група семейства, а понякога и цяло село събираха оскъдните си припечелени пари, за да купят един от паспортите на Абдул и да пратят любимия син в някоя от обетованите земи. След като заминеше, той се хващаше на работа, за да върне заема и по-нататък да купи нови паспорти за други млади мъже и жени. Паспортите вървяха на цена между пет и двайсет и пет хиляди долара. Мрежата на Кадербай продаваше всяка година по около стотина от тези паспорти на бедността и годишната му печалба от тях, като се извадят всички разноски, беше повече от един милион долара.

Политическите бежанци съставяха втората категория клиенти. Катаклизмите, които пращаха тези хора в изгнание, често бяха жестоки. Те бяха жертви на войни и конфликти на обществена, верска и етническа основа. Понякога катаклизъмът беше законен — хиляди жители на Хонконг, непризнати за британски граждани, ставаха потенциални клиенти с едно драсване с писалка, когато през 1984 г. Великобритания подписа намерението си да върне на Китай колониалното си владение след тринайсетгодишен период на суверенитет. По цял свят по всяко време имаше двайсет милиона бежанци, живеещи в лагери и приюти. Паспортните агенти на Абдул Гани никога не оставаха без работа. Една нова „книга“ струваше на тези хора от десет до петдесет хиляди долара. По-високите цени се определяха от по-големите рискове при промъкването във военни зони и по-голямата нужда да избягаш от тях.

Третата група клиенти за незаконните „книги“ на Абдул бяха престъпниците. Понякога тези престъпници бяха хора като мен — крадци, контрабандисти, наемни убийци, които имаха нужда от нова самоличност, за да са една крачка пред полицията. Специалните клиенти на Абдул Гани обаче бяха мъже, които по-скоро строяха затвори и ги пълнеха, отколкото да лежат в тях. Те бяха диктатори, лидери на военни преврати, тайни полицаи и бюрократи от корумпирани режими, принудени да офейкат, след като се разкриеха престъпленията им или режимът паднеше. Един угандийски бежанец — мъж, с когото контактувах лично — беше откраднал повече от един милион долара, отпуснати от международни валутни агенции за строеж на важни учреждения, включително на детска болница. Болницата така и не била построена. Вместо това болните, ранените и умиращите деца били извозвани в един далечен лагер и оставяни сами да се оправят. На уговорената от мен среща в Киншаса, Заир, мъжът ми плати двеста хиляди долара за две „книги“ — идеален, съвсем чистичък швейцарски паспорт и оригинален, непокътнат канадски — и замина благополучно за Венецуела.

Агентите на Абдул в Южна Америка, Азия и Африка влизаха във връзка с незаконни присвоители, мъчители, мандарини и висши военни, подкрепяли рухнали тирании. Връзките с тях ме караха да изпитвам гневен срам повече от всичко, което бях вършил на служба при Кадербай. На младини, когато живеех свободно, се бях отдал на писане на памфлети и статии за вестници. Години наред проучвах и изобличавах престъпленията и нарушенията, извършвани от подобни хора. Излагах себе си на риск, подкрепяйки стотици яростни сблъсъци с полицията по време на протестите срещу тях. Все още чувствах старата омраза и задушаващ гняв, когато общувах с тях. Но животът, който познавах, вече го нямаше. Аз също бях издирван. И за моята глава беше определена цена. Бях гангстер, живеех ден за ден и само Съветът на Кадеровата мафия стоеше между мен и изтезанията в затвора.

И така, аз играех ролята си в мрежата на Абдул Гани и помагах на закоравели убийци да се измъкват от смъртните си присъди — каквито бяха изпълнявали над толкова много хора и каквито самите те бяха заслужили. Това ми беше противно, те също ми бяха противни и им го показвах. При всяка сделка ги притисках до стената и гневът, който предизвиквах у тях, бе моята малка утеха. Те ме нервираха със своите пазарлъци, тези нарушители на човешките права, самодоволни и възмутени, че трябва да харчат парите, изтръгнати от устата на хората. Но в края на краищата всичките се огъваха и приемаха условията ни. И добре плащаха.