Грегъри Робъртс - Шантарам

— Кога се е случило това?

— Операцията е била преди шест месеца. По-късно Рашид казва на жена си, че двайсет пъти е ходил в болницата да продаде и своя бъбрек, но не го искали. Казва й, че парите, получени за нейния, стигат само наполовина, за да си купят магазинчето. Казва й, че все още търсят бъбреци от жени, и започва да я навива да продадат бъбрека на сестра й . Жената е против, но Рашид обработва малката сестра — казва й, че ако не си продаде бъбрека, жена му е продала нейния напразно. Най-накрая жените отстъпват. Рашид изпраща малката сестра в болницата и тя се връща без един бъбрек.

— Ама че тип! — измърмори Кавита.

— Да. На мен никога не ми е бил симпатичен. Той е от онези хора, за които усмивката е тактика, не че наистина чувстват нещо, когато се усмихнат. Както се усмихват шимпанзетата.

— И какво стана? Сигурно е избягал с парите?

— Да. Рашид взел парите и избягал. Двете сестри били съкрушени. Здравето им се влошило и бързо рухнало. Накрая свършили в болницата. Първо едната, а после и другата изпаднала в кома. Лежали една до друга в болничните си легла и ги обявили за мъртви само с няколко минути разлика. Ананд бил там заедно с още неколцина от бордея. Присъствал, когато завили лицата им с чаршафите. После изтичал навън, полудял от гняв и… чувство за вина, предполагам, и тръгнал да търси Рашид. Знаел всичките дупки, където той пие. Когато го намерил, Рашид лежал в яма с нечистотии и спял след поредния гуляй. Бил платил на някакви деца да гонят плъховете от пияното му тяло. Ананд ги изпъдил, седнал до Рашид и го заслушал как хърка. После му прерязал гърлото и изчакал, докато кръвта спряла да тече.

— Гадна работа — измърмори Кавита, без да вдига поглед от бележника.

— Така е. Така си е. Ананд се предал и направил пълни самопризнания. Обвинен е в убийство.

— И ти искаш аз да…

— Искам да напишеш статия за първа страница. Искам да създадеш нещо като народно движение около него и ако наистина го осъдят, а те със сигурност ще го осъдят, да се наложи да проявят малко снизхождение. Искам той да има подкрепа, докато е в затвора, и да го осъдят на възможно най-малко години затвор.

— Много искаш .

— Знам.

— Е… — тя се намръщи. — Историята е интересна, но трябва да ти кажа, Лин, че всеки ден при нас постъпват купища такива истории. Подпалване на съпруги, убийства за зестра, детска проституция, робство, убийства на бебета — момичета — в тази страна се води война срещу жените, Лин. Това е борба до смърт и умират най-вече жените. Искам да помогна на твоя човек, но не виждам това да излезе на първа страница, йаар . А и аз няма как да прокарам нещо на първа страница. Аз самата съм нова там, не забравяй.

— Има и още нещо — настоях. — Най-върховното в историята е, че сестрите не умрели. Половин час след като ги обявили за мъртви, жената на Рашид се размърдала под чаршафите. Минути по-късно и сестра й помръднала и изстенала. Днес те са живи и здрави. Колибата им в бордея се е превърнала в нещо като светилище. Хора идват от целия град да видят възкръсналите сестри чудо. По-хубаво нещо не се е случвало в цялата история на бордея. Въртят страхотна търговия с поклонниците. А сестрите са толкова богати, колкото никой не е и мечтал. Хората ги замерят с пари — по рупия, по две — и те се трупат. Сестрите са основали благотворителен фонд за изоставени съпруги. И мисля, че тяхната история, възкресението, заслужава да изскочи на първа страница.

— Арей йаар баба! — възкликна Кавита. — Значи, първо трябва да ме заведеш при жените. Те са ключовите фигури. После трябва да интервюирам Ананд Рао в затвора.

— Ще те заведа.

— Не — настоя тя. — Трябва да говоря с него сама. Не искам ти да му подсказваш и той да ти откликва. Искам да видя как ще издържи сам. Щом ще организираме кампания в негова полза, той ще трябва да отстоява себе си сам, йаар . Но ти можеш да говориш с него преди това и да подготвиш пътя преди моето интервю. Ще се опитам да си уредя среща с него до две-три седмици. Имам много работа.

Два часа обсъждахме кампанията и аз отговорих на многобройните й въпроси. Оставих я в щастливия, въодушевения вихър на напрежение и целенасоченост. Отидох право в Нариман Пойнт и си купих гореща вечеря в един от фургоните за бързо хранене, паркирани на плажа. Но апетитът ми не беше толкова голям, колкото ми се струваше, и не можах да изям и половината. Слязох до скалите да си изплакна ръцете в морската вода, съвсем близо до мястото, където преди три години ми се беше представил Абдула.