Грегъри Робъртс - Шантарам

— Няма защо. Как върви между теб и Абдула?

— Мммм — промълви тя, докато дояждаше хапката си. — Аз не работя, ако ме разбираш, и това е много. Не работя в Двореца и не се друсам. Той ми даде пари. Много пари. Не знам откъде ги има. Не ми пука. Не бях виждала толкова пари накуп, откакто съм жива. В сейф са, в метален сейф. Той ми ги даде и ме помоли да му ги пазя и да харча от тях, когато имам нужда. Беше много страшно, като… Знам ли… все едно това е завещанието му или нещо такова.

Вдигнах несъзнателно вежда, озадачен. Тя улови физиономията ми, поразмишлява и откликна:

— Лин, имам ти доверие. Ти си единственият в този град, на когото имам доверие. Странно, Абдула е този, който ми даде пари и въобще, и мисля, че го обичам по някакъв налудничав начин, но му нямам доверие. Не е ли ужасно да кажеш такова нещо за мъжа, с когото живееш?

— Не.

— Ти имаш ли му доверие?

— Бих му поверил живота си.

— Защо?

Поколебах се. Думите така и не ми идваха. Нахранихме се и се облегнахме назад, загледани в морето.

— Преживели сме някои неща — заговорих след малко. — Но не е само това. Имах му доверие още преди всички те да се случат. Не знам на какво се дължи. Сигурно един мъж се доверява на друг, когато открива в него достатъчно от себе си. Или може би, когато вижда у него качества, каквито мечтае да притежава.

Умълчахме се — и двамата бяхме тревожни и упорито изкушавахме съдбата, всеки по свой си начин.

— Готова ли си? — попитах я. В отговор тя кимна. — Хайде на кино.

Последвахме черните ластари на кабелите, излизащи от фургоните генератори пред хотела. Те ни отведоха през един страничен вход и покрай цяло шествие от суетящи се асистенти до банкетната зала, наета за снимките. Помещението беше пълно с хора, мощни прожектори, ослепителни рефлекторни панели, камери и купища оборудване. Секунди след като влязохме, някой извика „Тишина, моля!“ и започна шумен музикален спектакъл.

Индийските филми не са по вкуса на всекиго. Някои от чужденците, с които общувах, ми казваха, че мразят калейдоскопичната бъркотия на музикалните епизоди, избухващи най-неочаквано между ридаещи майки, въздишащи влюбени и злодеи побойници. Разбирах ги, но не бях съгласен. Преди година Джони Пурата ми каза, че в предишните си животи трябва да съм бил поне шест различни индийски личности. Приех го като голям комплимент, но чак когато видях за първи път как се снима боливудски филм, разбрах най-сетне какво точно искаше да ми каже. Влюбих се в песните, танците и музиката с цялото си сърце още от първия миг.

Продуцентите бяха наели два двехилядиватови усилвателя. Музиката кънтеше в банкетната зала, та чак костите ни тракаха. Цветовете бяха цветове на тропическото море. Милионите лампи — ослепителни като блестящо на Слънцето езеро. Лицата бяха красиви като лицата от релефите по храмовите стени. Танците — безумие от буйно, възторжено сладострастие, комбинирани с древни класически умения. И цялото невероятно последователно изразяване на любовта и живота, на драмата и комедията, бе препредадено чрез деликатното пестеливо изящество на грациозна ръка или изкусителното намигане на око.

Гледахме цял час как танцьорите репетираха, усъвършенстваха танца и накрая го заснеха. По време на почивката Калпана ме представи на Клиф де Суза и Чандра Мехта, двама от четиримата продуценти на филма. Де Суза беше висок, къдрав трийсетгодишен мъж от Гоа с обезоръжаваща усмивка и устремна походка. Чандра Мехта гонеше четирийсетте. Беше пълен, но това не го притесняваше — един от онези едри мъже, които растат на размери, за да съответстват на представата за собствената си важност. Харесах ги и двамата и въпреки че имаха много работа и не можахме да разговаряме дълго, тази първа среща беше сърдечна.

Предложих на Лиса да я закарам до града, но тя се беше уговорила да пътува с Калпана и реши да изчака. Дадох й номера на телефона в новия ми апартамент и й казах да ми се обажда, ако й потрябвам. На излизане видях във фоайето Кавита Сингх. През последните няколко месеца и двамата бяхме толкова заети, тя — с писането на статии за престъпления, а аз — с извършването им, че не се бяхме виждали много отдавна.

— Кавита! — извиках след нея и се втурнах да я настигна. — Точно жената, която исках да видя! Репортер Номер едно на бомбайския вестник Номер едно! Как си? Изглеждаш… прекрасно .

Беше облечена в копринен костюм с панталон с цвят на избелена кост. Носеше ленена чанта със същия цвят. Едноредното сако имаше дълбоко деколте и си личеше, че под него е гола.