Грегъри Робъртс - Шантарам

— Да, разбирам. Ако всеки крадеше от всекиго, щяхме да сме такива параноици и да губим толкова време и пари, че това би забавило развитието ни и никога не бихме стигнали.

— … до Върховната сложност — довърши той мисълта ми. — Затова е лошо да крадеш и да убиваш — не защото някаква книга ни казва така, а защото ако всички го вършеха, нямаше да се движим към Върховната сложност, която е Бог, заедно с останалата Вселена. Вярно е и обратното. Защо любовта е добра ? Е, какво би се случило, ако всеки обичаше всички останали? Дали това щеше да ни помага, или да ни възпира?

— Щеше да помага — съгласих се със смях, хванат в клопката, заложена от него.

— Да. Всъщност, подобна всеобща любов би ускорила много движението към Бог. Любовта е добро. Приятелството е добро. Верността е добро. Свободата е добро. Честността е добро. Ние и преди знаехме, че тези неща са добри, в душата си винаги сме го знаели и всички велики учители са ни го казвали, но сега, с това определение за доброто и злото, можем да разберем защо са добри. Точно както и да разберем защо кражбата, лъжата и убийството са лоши.

— Но понякога… — възразих аз. — Знаеш, че… какво ще кажеш за самозащитата? За убийството, за да се защитиш?

— Да, Лин, добре, че го спомена. Искам да си представиш една сцена. Ти стоиш в стая пред писалище. Срещу теб е майка ти. Злодей е опрял нож в гърлото й. Този мъж ще я убие. На бюрото пред теб има копче. Ако го натиснеш, мъжът ще умре. Ако не — ще убие майка ти. Това са единствените два възможни изхода. Ако не направиш нищо, майка ти ще умре. Ако натиснеш копчето, мъжът ще умре и майка ти ще бъде спасена. Как ще постъпиш?

— Свършено е с тоя — отвърнах без колебание.

— Точно така — въздъхна той. Може би му се искаше да се бях подвоумил повече за решението, преди да натисна копчето. — Но ако го направиш, ако спасиш майка си от злодея убиец, правилно ли ще постъпиш, или грешно?

— Правилно — отговорих и този път незабавно.

— Не, Лин, боя се, че не — намръщи се той — току-що видяхме, че според условието на тази нова обективна дефиниция на доброто и злото, убийството винаги е грешно, защото ако всички го вършеха, нямаше да се движим към Бог, Върховната сложност, заедно с останалата Вселена. Значи да се убива, е грешно. Но подбудите ти са били добри. Затова истината за подобно решение е, че си постъпил грешно по правилни подбуди.

Докато яздех вятъра седмица след кратката Кадерова лекция по етика и лъкатушех с мотора из древните и съвременните превозни средства под злокобния тътен на притъмняващите облаци, думите му отекваха в мислите ми. Грешна постъпка… по правилни подбуди.

Но през онзи ден, един час след изповедта на Дидие, оставих предупредителния шепот да замлъкне. Правилни или грешни, не исках да мисля за подбудите — нито за моите да върша онова, което вършех, нито за Кадеровите, нито за ничии. Дискусиите за доброто и злото ми се нравеха, но само като игра, като забавление. В действителност не исках истината. От истината ми се повдигаше, особено от собствената ми истина, и аз не можех да застана очи в очи с нея. Затова мислите и предчувствията отекваха и профучаваха край мен във вихрите на влажния вятър. Когато взех последния крайбрежен завой преди хотел „Морска скала“, съзнанието ми бе чисто като огромния хоризонт, вкопчен в границата на тъмното бурно море.

„Морска скала“, също толкова луксозен и предоставящ разкош като останалите петзвездни хотели в Бомбай, предлагаше специална атракция — беше буквално вграден в морските скали на „Джуху“. Всичките му големи ресторанти, барове и още сто други прозореца гледаха към безкрая от променящите се върхове и падини на Арабско море. Хотелът предлагаше за обяд една от най-разнообразните и еклектични шведски маси в града. Бях гладен и се зарадвах, когато видях Лиса да ме чака във фоайето. Беше облечена с колосана небесносиня риза и пола панталон в същия цвят. Русата й коса бе сплетена във френска плитка като пръсти на богомолец. Беше чиста, не друсаше хероин вече повече от година. Имаше хубав загар и изглеждаше здрава и уверена.

— Здравей, Лин — усмихна се тя и ме целуна за поздрав по бузата. — Тъкмо навреме идваш.

— Чудесно. Умирам от глад.

— Не, искам да кажа, точно навреме, за да се запознаеш с Калпана. Само минутка… ето я, идва.

При нас дойде млада жена с къса прическа по западната мода, джинси с ниска талия и впита червена тениска. Носеше папка, а на врата й висеше хронометър. Беше около двайсет и шест годишна.