Грегъри Робъртс - Шантарам

— Извинявай — усмихнах се. — Не знам какво ме прихвана.

— Простено ти е — изфуча той и пресуши чашата с уиски, когато сервитьорът му донесе следващата.

— Знаеш ли, Карла казва, че в депресия изпадат само хората, които не умеят да тъжат — напомних му аз.

— Не е права! — заяви той. — Аз съм специалист по tristesse . Тя е съвършената и определяща проява на човечността. Много животни умеят да изразяват щастието си, но само човешкото животно притежава гения да изразява великолепна тъга. А за мен тя е нещо специално, всекидневна медитация. Тъгата е моето единствено изкуство.

Той се нацупи сърдито и замълча, но после ме погледна в очите и избухна в смях.

— Имаш ли вести от нея?

— Не.

— Но знаеш къде е тя?

— Не.

— Напуснала е Гоа?

— Помолих един мой познат там, Дашрант… Той държи ресторант на плажа, където живееше тя… Помолих го да я наглежда и да се грижи тя да е добре. Миналата седмица му се обадих и той ми каза, че е заминала. Опитал се да я убеди да остане, но тя… знаеш как е.

Дидие присви замислено устни. И двамата наблюдавахме влачещата се, мързелуващата, суетящата се и бързаща улица само на два метра от нас, зад широката входна врата на „При Леополд“.

— Eh bien , не се тревожи за Карла — обади се най-сетне Дидие. — Тя е под добра закрила, слабо казано.

Думите му може би означаваха, че може да се грижи сама за себе си и че живее под щастлив и късметлийски знак. Грешах. В тях имаше нещо повече. Трябваше да го попитам какво има предвид, разбира се. Доста време след този разговор съм се питал колко ли по-различен щеше да е животът ми, ако само го бях попитал какво е искал да каже тогава. Вместо това аз — с моя твърде самонадеян ум и твърде гордо сърце — смених темата.

— И… какво стана?

— Какво да е станало? — попита той объркано.

— Какво стана с теб и Риналдо в Генуа!

— А, да. Той ме обичаше и аз го обичах, вярно, но допусна грешка в преценката си. Подложи любовта ми на изпитание. Позволи ми да открия тайника, в който държеше голяма сума пари в брой. Не устоях на изкушението, на което ме подложи. Взех парите и избягах. Обичах го, но взех парите му и избягах. Въпреки цялата си мъдрост той не знаеше, че любовта не може да бъде подлагана на проверки. Честта може, верността също. Любовта, започне ли, продължава вечно, дори и ако намразим любимия. Любовта продължава вечно, защото се ражда в онази частица от нас, която никога не умира.

— Видя ли го отново някога?

— Да. Да, видях го. Поредният завой на съдбата ме върна в Генуа близо петнайсет години по-късно. Вървях по същия пясъчен булевард, където той ме учеше да чета Рембо и Верлен. И го видях. Седеше с група мъже на неговата възраст — тогава вече беше прехвърлил шейсетте, и гледаха двама дядовци, които играеха шах. Беше със сива жилетка и черен кадифен шал, въпреки че денят не беше студен. Косата му беше опадала. Сребърната корона от коса… я нямаше. Лицето му беше хлътнало, а кожата — неприятно петниста, като че оздравяваше от тежка болест. А може би умираше от нея. Не знам, подминах го с извърната глава, за да не ме познае. Дори се прегърбих и тръгнах с някаква странна походка, за да се прикрия. В последния момент погледнах през рамо и го видях да се тресе от кашлица, закрил уста с бяла кърпа. Стори ми се, че по бялата кърпа имаше кръв. Ускорих ход, все повече и повече, и накрая побягнах като човек, обзет от ужас.

Отново се умълчахме и оставихме очите ни да блуждаят из тълпите — проследявахме ту някой мъж със син тюрбан, ту жена с черно фередже, було и чадор.

— Знаеш ли, Лин, живях живот, който мнозина биха нарекли покварен. Вършил съм неща, които можеха да ме вкарат в затвора, и такива, заради които в някои страни биха ме екзекутирали. Извършил съм много неща, с които мога да кажа, че никак не се гордея. Но през целия си живот съм извършил едно-единствено нещо, от което наистина се срамувам. Подминах с бързи стъпки този велик мъж, а имах достатъчно пари, достатъчно време и достатъчно добро здраве, за да му помогна. Подминах го не защото се чувствах виновен, че съм му откраднал парите. Не и защото се страхувах от болестта му или от задълженията, които можеха да ме натоварят. Подминах този добър, великолепен човек, който ме обичаше и ме научи да обичам, просто защото беше стар… Защото вече не беше красив.

Той обърна чашата си, огледа празната й вътрешност и я постави на масата толкова леко и внимателно, сякаш можеше да гръмне.

— Merde! Да пием , приятелю! — извика той най-сетне, но ръката ми спря неговата, когато понечи да извика сервитьора.