Грегъри Робъртс - Шантарам

— Разбрахте ли бе, вашта мама? — кресна им Викрам и ритна във въздуха. — Идвате тука и се ебавате с индийци, тъпунгери шибани!

Край с Индия за вас! Ха сте се върнали тук, аз лично ще ви клъцна шибаните топки ! Виждаш ли шапката ми? Виждаш ли петното на шапката ми, шибан бахинчуд ? Нацапа ми шибаната шапка. Не може да се ебаваш с шапката на индиец! Не може да се ебаваш по никакъв повод с индийци — с шапки или без шапки! Никога! И особено когато са с шапки!

Оставих ги и взех такси до новия апартамент на Ула. Ако някой знаеше къде е Маурицио, това беше тя. Гърлото ме болеше и едвам говорех. Не можех да мисля за нищо друго, освен за пистолета в джоба ми. Той се разду в представите ми и стана голям като кората на корково дърво. Беше Валтер Р-38, един от най-добрите полуавтоматични пистолети, произвеждани някога, изстрелваше 9-милиметрови куршуми от 8-патронния си пълнител и аз си представих как и осемте се забиват в тялото на Маурицио. Мърморех името — Маурицио, Маурицио , и един вътрешен глас — глас, който много добре познавах, ми каза: „Отърви се от пистолета, преди да си го видял…“

Задумках по вратата на апартамента и когато Лиса ми отвори, нахлух вътре и заварих Ула да седи на канапето в хола. Плачеше. Щом влязох, тя вдигна очи и забелязах, че лявото й око беше подуто, като от удар.

— Маурицио! — казах. — Къде е?

— Лин, не мога — изхълца тя. — Модена…

— Модена не ме интересува. Искам Маурицио. Кажи ми къде е!

Лиса ме потупа по рамото. Обърнах се и чак сега забелязах, че тя стискаше голям кухненски нож. Посочи с глава към по-близката спалня. Погледнах Ула, после пак Лиса. Тя бавно ми кимна.

Той се криеше в гардероба. Когато го извлякох оттам, започна да ми се моли да не му правя нищо. Сграбчих го за колана и го забутах към входната врата. Той викаше за помощ и аз го ударих с пистолета през лицето. Отново изкрещя и отново го ударих, много по-силно. Той зяпна и искаше отново да извика, но аз стоварих пистолета върху темето му и го накарах да млъкне. Повече не гъкна.

Лиса, размахала ножа, му изсъска:

— Късмет извади, че не те наръгах в червата , копеле! Ако пак я удариш, ще те убия !

— Какво търси той тук? — попитах.

— Заради парите. Модена ги е взел. Ула се обади на Маурицио…

Тя се сепна, слисана от гневния ми поглед, вперен в Ула.

— Знам, знам, тя не биваше да се обажда на никого. Но се обади и тя му каза за това място. Тази вечер трябваше да се срещне и с двамата.

Но Модена не дойде. Тя не е виновна, Лин. Тя не знаеше, че Маурицио те е забъркал в това. Той току-що ни го каза, само преди минута. Каза ни, че е дал името ти на някакви нигерийски главорези. Натопил те, за да отърве кожата. Каза, че парите му трябвали, за да се измъкне, защото като приключат с теб, щели да погнат него. Когато ти дойде, Маурицио се опитваше да измъкне от нея къде е Модена.

— Къде са парите? — попитах Ула.

— Не знам, Лин — извика тя. — Майната им на тия пари . Аз изобщо не съм ги искала! Модена се срамуваше от работата ми. Той не разбира. Бих предпочела да работя на улицата и нищо да не го заплашва, отколкото да позволя тази смахната история да се случи. Той ме обича. Обича ме. Той няма нищо общо с теб и нигерийците, Лин, кълна се! Това си е идея на Маурицио. Започна се още преди седмици. Затова ме беше толкова страх. И тази вечер Модена докопа откраднатите от Маурицио пари, парите на африканците, и ги скри. Заради мен го направи. Той ме обича, Лин. Модена ме обича.

И тя продължи да хълца. Обърнах се към Лиса.

— Вземам го с мен.

— Добре! — изстреля тя.

— Ще се оправите ли?

— Да. Добре сме.

— Пари имате ли?

— Да, не се безпокой.

— Ще пратя Абдула при първа възможност. Заключете вратата и не пускайте вътре никого, освен нас, ясно?

— Дадено — усмихна се тя. — Благодаря, Гилбърт. За втори път се притичваш на помощ.

— Зарежи.

— Не, няма да го зарежа — каза тя, докато заключваше вратата зад нас.

Иска ми се да кажа, че не съм го ударил. Той беше достатъчно едър и силен, за да се защити, но не му стискаше да се бие и моите удари не бяха никаква победа. Той не удряше, дори не се съпротивяваше. Хленчеше, плачеше и се молеше. Иска ми се да кажа, че строгата справедливост и оправданата мъст бяха свили ръцете ми в юмруци и го налагаха. Но не съм убеден. Дори и сега, след много години, не съм сигурен, че това, което сторих с него, не идваше от нещо много по-мрачно, дълбоко и далеч по-неоправдано от гневното възмездие. И още една малка, но ужасна част: аз може би исках да смажа и красотата му — не само предателството му.