Грегъри Робъртс - Шантарам

— Майка ми е била крехка красива жена, както показват снимките — продължи Дидие. — Когато съм се родил, била само на осемнайсет и е починала малко преди двайсет. Инфлуенцата я отнесла. Но се шушукаше — жестоко, много пъти съм го чувал — че баща ми я пренебрегвал и освен това бил, как се казва… стискал се за пари за лекари, когато се разболяла. Какъвто и да е случаят, тя починала, преди да навърша две години и аз нямам никакъв спомен за нея.

Баща ми беше учител по химия и математика. Оженил се за майка ми, макар че бил много по-възрастен от нея. Когато тръгнах на училище, той вече беше станал директор. Бил великолепен човек, казваха, защото само великолепен евреин би могъл да се издигне до директорски пост във френско училище. Racisme , антисемитизмът в и около Марсилия по онова време, толкова скоро след войната, беше като болест. Мисля, че ги мъчеше някаква вина. Баща ми беше голям инат — инатът е онова, което позволява на човек да стане математик, не е ли така? Може би математиката сама по себе си е някакъв вид инат, не мислиш ли?

— Може би — усмихнах се. — Никога не съм мислел за нея така, но може и да си прав.

— Alors , баща ми се върнал в Марсилия след войната в същата къща, която бил принуден да напусне, след като ненавиждащите евреите завладели града. Той участвал в Съпротивата и го ранили при ръкопашен бой с германците. Поради това никой не смеел да го закача. Открито — не. Но съм убеден, че еврейската му гордост и физиономия са напомняли на добрите граждани на Марсилия за хилядите френски евреи, предадени и осъдени на смърт. Завръщането му в къщата, от която бил прокуден, и сред хората, които го били предали, било като несъстоял се триумф. И мисля, че тази хладина превзела сърцето му със смъртта на майка ми. Дори и докосването му, като си го припомням сега, беше студено. Дори и ръката му, когато ме докосваше.

Той спря да отпие от чашата и бавно и внимателно я постави точно върху мокрото кръгче, което беше оставила.

— И, значи, той беше великолепен човек — продължи и ме погледна в очите с притеснена усмивка. — И великолепен учител, с едно изключение. Изключението бях аз. Аз бях великият му провал. Умът ми не възприемаше физиката и математиката. Те бяха езици, които не съумявах нито да дешифрирам, нито да разбера. Моята тъпота предизвикваше груба невъздържаност у баща ми. Студената му ръка — така ми се струваше, когато бях малък — беше толкова голяма и корава като на великан, че когато ме удареше, цялото ми тяло се вцепеняваше и болеше под камшиците на пръстите му. Боях се от него и се срамувах от провалите си в училище, затова много често кръшках и попаднах, както се изразяват англичаните, в лоша компания . На тринайсетия ми рожден ден вече бях съден много пъти и бях прекарал две години по детски поправителни домове. На шестнайсет напуснах бащината къща, бащиния си град и бащината си страна завинаги.

Попаднах в Генуа случайно. Виждал ли си я? Казвам ти, това е перла в тиарата на Лигурийския бряг. И един ден на плажа в Генуа срещнах мъж, който откри живота ми към всичко добро и красиво в света. Казваше се Риналдо и беше на четирийсет и осем години, а аз бях на шестнайсет. Семейството му носеше някаква старинна титла на благороден род, водещ началото си чак от времето на Колумб. Но той живееше във великолепната си къща на скалите без претенциите на ранга си. Беше учен и единственият истински ренесансов човек, който някога съм срещал. Разкри ми тайните на древността, историята на изкуството, мелодията на поезията и поетичността на музиката. Освен това бе красавец. Косата му беше сребристобяла като пълната Луна, а много тъжните му очи бяха сиви. В контраст с животинските лапи на баща ми и тяхното мразовито докосване, ръцете на Риналдо бяха издължени, изящни, топли, изразителни, той влагаше нежност във всичко, което докосваше. Научих какво е любовта с целия си ум и с цялото си тяло. В ръцете му аз се родих.

Той се закашля и се опита да прочисти гърлото си, но кашлицата премина в пристъп, който разтърси тялото му в болезнени спазми.

— Трябва да спреш да пушиш и пиеш толкова, Дидие. И да се поразкършваш от време на време.

— Ох, моля ти се! — Той потръпна, загаси фаса си и извади нова цигара от пакета пред него, когато кашлицата поутихна. — Няма нищо толкова депресиращо колкото добрите съвети и ще съм доволен, ако не ми ги натрапваш. Честно, шокиран съм от теб. Ти несъмнено трябва да го знаеш! Преди години изтърпях един толкова обидно неоснователен добър съвет, че после шест месеца бях в депресия. На косъм ми се размина, едвам се оправих.