Грегъри Робъртс - Шантарам

Абдула затвори вратата много бавно и внимателно и внимателно я заключи. Беше облечен в черно — той почти винаги носеше черна риза и панталони. Викрам беше издокаран с черния си каубойски костюм. Случайно и аз бях облечен с черна тениска и черни панталони. Сигурно за опулените мъже в стаята изглеждахме като членове на някакъв клуб или банда.

— Какво, заеби … — изрева високият.

Втурнах се към него и стоварих пестник в устата му, но той успя да вдигне ръце. Награбихме се и заразмахвахме юмруци, вкопчени здраво един в друг.

Викрам скочи върху мъжа в леглото, Абдула се зае с онзи до тоалетката. Битката беше кратка и мръсна. Бяхме шестима — шестима едри мъже в малка стаичка. Нямаше къде да се денем, освен да се блъскаме един в друг.

Абдула приключи бързо със своя човек. Чух уплашен вик, заглъхнал сподавено, когато той му нанесе мощен десен прав в гърлото. С ъгълчето на окото си видях как здравенякът рухна назад, като хъхреше и се стискаше за шията. Мъжът на леглото скочи прав и изхвърли крака си напред в опит да се възползва от предимството на височината. Абдула и Викрам преобърнаха леглото и го проснаха на пода отзад. Те скочиха върху преобърнатото легло, хвърлиха се върху мъжа и го заритаха и затъпкаха, докато той не престана да мърда.

Хванах с лявата си ръка едрия за презрамката на потника и го заудрях с дясната. Въпреки че по главата му се сипеха удари, той успя да ме хване за врата и започна да стиска. Гърлото ми се сви. Знаех, че въздухът в дробовете ми е последният, докато не го довърша. Отчаяно се мъчех да докопам лицето му с дясната си ръка. Палецът ми напипа окото му. Исках да го набутам в мозъка му, но той завъртя глава и палецът ми се провря между окото и твърдата кост на слепоочието му. Натиснах здраво и още по-надълбоко и изкарах окото му от орбитата. То увисна на кървави жилки. Опитах се да го хвана и да го откъсна, или да набутам палеца си в празната орбита, но той се дръпна назад, доколкото можеше. Окото провисна на бузата му, а аз се помъчих да го смачкам с юмрук.

Инат беше. Не се предаваше. Ръцете му стиснаха още по-здраво. Вратът ми беше як и мускулест, но разбирах, че той има силата да ме убие. Бръкнах в джоба си за пистолета. Трябваше да го застрелям, да го убия. Без угризения — не ми пукаше. Вече нямах въздух в дробовете и в мозъка ми избухваха вихри от разноцветна светлина. Умирах и исках да го убия.

Викрам стовари тежка дървена табуретка върху тила на плешивия. Да пратиш човек в нокаут не е толкова лесно като по филмите. Вярно е, че при късмет можеш да го събориш с един удар, но мен са ме удряли с железни лостове, дървени греди, ботуши и много пъти с тежки юмруци и са ме нокаутирали само веднъж в живота ми. Викрам стовари пет пъти тежката табуретка върху тила на мъжа, с всичка сила, и чак тогава оня рухна. Беше победен и смазан. Тилът му бе станал на пихтия. Знаех, че черепът му е счупен на няколко места. Но все още беше в съзнание.

Обработвахме ги половин час, докато преодолеят първоначалната си неохота да говорят. Рахим се присъедини към нас, говореше на английски и на родния им нигерийски диалект. Паспортите им ни разкриха кои са — нигерийски граждани, дошли тук с туристически визи. От сведенията в портфейлите и багажа им разбрахме, че са пребивавали в Лагос, преди да пристигнат в Бомбай. Малко по малко сглобихме историята. Те бяха „мускули“ — наемни убийци, пратени от гангстер от Лагос, за да ме накажат за издънка с някаква си голяма сделка с хероин и успокоителни. Ставаше въпрос за около шейсет хиляди долара, които някакъв играч от Бомбай беше измъкнал от техния бос. Играчът, който и да бе той, ме беше посочил за мозъка на далаверата, човека, виновен за кражбата на парите.

Успяхме да изцедим от наемните убийци тази информация, но после те се запънаха — не искаха да ни издадат името на мъжа. Не искаха да ми кажат кой ме е натопил. Не искаха да го предадат без спешното разрешение на техния нигерийски бос. Но ние бяхме настоятелни и успяхме да ги убедим. Името му беше Маурицио Белкане.

Бутнах окото на едрия обратно в орбитата, но то се завъртя под странен ъгъл. По начина, по който извръщаше глава, за да ме погледне, се досетих, че засега не виждаше с него. Подозирах, че то никога вече нямаше да заеме правилното си положение. Залепихме го с лейкопласт, превързахме му главата, пооправихме и другите двама. После им заговорих:

— Тези мъже ще ви заведат на летището. Ще изчакате на паркинга. Утре сутринта има самолет за Лагос. Ще го вземете. Ние ще ви купим билетите с ваши пари. И да сме наясно — аз нямам нищо общо с тази история. Не сте виновни вие, виновен е Маурицио, но това не ме прави по-щастлив. Аз ще се оправя с Маурицио за това, че е излъгал за мен. Това вече е моя работа. Връщайте се при вашия бос и му кажете, че Маурицио ще си получи заслуженото. Но ако някога се върнете тук, ще ви убием. Ясно? Ако се върнете в Бомбай, ще умрете.